Катрин Невил - Осем

— Внасяте пясък? — изненадано вдигнах глава от документа, в който се бях зачела. Та в Алжир имаше стотици хиляди квадратни метри пустиня.

— Говоря за пясък за индустриални цели, който се използва в производството. Качеството на пясъка от Сахара не е пригодно за индустриално производство. Затова изцяло разчитаме на петрола. Не разполагаме с резерви, но поне имаме значителни залежи с природен газ. Толкова са големи, че е напълно възможно с течение на времето да се превърнем в най-големите износители на този продукт — стига да открием начин да го транспортираме.

— Какво общо има това с моя проект? — попитах и бързо прегледах страниците на документа, написан на френски. Нямаше нищо общо нито с петрола, нито природния газ.

— Алжир е страна — членка на ОПЕК, и следователно периодично ревизира договорите си и определя цените на собствения си петрол, като с различните страни договаря различни условия. В повечето случаи говорим за доста недодялан пазарлък. Като страна-домакин на ОПЕК, предложихме да има колективен бартер за клиентите. По този начин ще постигнем две неща. Първо, ще повишим драстично цените на барел, докато цената на производство ще остане непроменена. Второ, можем да реинвестираме печалбата в нови технологии, както направиха израелците със западните средства.

— Говориш за оръжие, нали?

— Не — усмихна се Камил, — макар че всички харчим доста за оръжие. Говорех за индустриално развитие и дори нещо повече. Можем да извадим вода от пустинята. Напояването е основата на всички цивилизации.

— Нищо от това не е споменато в документа и не разбирам каква е връзката — отвърнах аз.

В този момент внесоха чая на количка. Сервитьорът бе с бели ръкавици. Наля вече познатата ми ментова напитка и димящата струя се насочи към чашката с тихо съскане.

— Това е традиционният начин, по който се сервира ментов чай — обясни Камил. — Листата на ментата се счукват и се накисват във вряла вода. Слага се захар, колкото поеме. В някои части на страната го наричат здравословен тоник, в други — афродизиак. — Той се засмя, когато поехме чашките и отпихме.

— Можем да продължим разговора — предложих аз веднага щом вратата се затвори зад сервитьора. — Пред теб е неподписан договор с фирмата ми, в който се казва, че искате да пресметна количеството на петролните залежи. Пред себе си имам документ, според който се задачата ми е да анализирам вноса на пясък и други суровини. Искаш от мен да изготвя някакво предвиждане, иначе нямаше да повдигнеш въпроса за прогресията на Фибоначи. Всичко това ми се струва твърде неясно.

— Няма нищо тайно — отвърна Камил, остави чашата чай име погледна внимателно. — Двамата с министър Белаид прегледахме много внимателно биографията ти. Преценихме, че ще бъдеш подходящ избор за проекта. От характеристиката, която получихме от работодателите ти, личи, че си готова да загърбиш правилата, когато се налага. — При тези думи той се усмихна широко. — Знаеш ли, скъпа Катрин, тази сутрин отказах визата на мениджъра ти, говоря за господин Петар. Той извади копие от многословния ми договор, остави го на бюрото, взе химикалка и подписа накрая на листа.

— Сега вече разполагаш с подписан договор, който обяснява каква е мисията ти тук — заяви и ми подаде листовете. Прегледах ги набързо и му се усмихнах. Камил също се усмихна.

— Добре, шефе — отвърнах аз. — Сега би ли ми обяснил какво се иска от мен?

— Искаме компютърен модел — започна тихо той. — Само че трябва да бъде изготвен много тайно.

— Какво трябва да показва моделът? — притиснах подписания договор към гърдите си и ми се прииска да видя лицето на Петар, когато го отвори в Париж. Та нали надутите партньори не бяха успели да накарат Камил да подпише същия този договор.

— Бихме желали да разполагаме с прогноза — продължи министърът — как ще реагира светът икономически, когато отрежем продажбите на петрол.

Хълмовете на Алжир са по-стръмни от тези в Рим или Сан Франциско. Има места, на които човек трудно стои прав. Бях напълно скапана, когато стигнахме ресторанта, избран от министъра. Малко заведение на втория етаж на сграда с изглед към широк площад. Наричаше се „ал-басур“ и както Камил ми обясни, в превод името означавало „седлото на камилата“. В тясното фоайе и бара бяха изложени твърди камилски седла, всяко с красиво избродирани листа и цветя.

Масите в салона бяха застлани с бели колосани покривки, а на прозорците се полюшваха бели дантелени пердета. Клоните на дивите акации отвън потропваха по стъклата.