Катрин Невил - Осем

Щом пристъпих в мраморното фоайе, очите ми бавно се приспособиха към сумрака вътре. Видях мъже в делови костюми, други бяха облечени в традиционните бели роби и черни джалаба — закачулените роби, които защитаваха от резките промени на пустинния климат. Неколцина бяха с кърпи на главите на червено и бяло райе, които приличаха на италиански покривки. Всички се обърнаха към мен в мига, в който влязох във фоайето, и веднага ми стана ясно защо. Май бях почти единствената с панталони.

Нямаше нито гише за информация, нито табло с описание на кабинетите и службите, а пред всеки асансьор се бяха скупчили мъже. Никак не ми беше приятно да пътувам с ококорени араби, след като не бях сигурна кой отдел търся. Затова се отправих към бялото мраморно стълбище, което отвеждаше на горния етаж. Пресрещна ме мургав тип в костюм.

— Мога ли да ви помогна? — попита рязко той и се изправи така, че да не мога да тръгна нагоре по стълбите.

— Имам среща с господин Кадир — отвърнах и се опитах да мина покрай него — Амил Камил Кадир. Той ме очаква.

— Министърът на петрола? — недоверчиво повдигна вежди мургавият. За мой огромен ужас той кимна любезно. — Разбира се, мадам. Ще ви отведа при него.

По дяволите! Не ми оставаше друго, освен да тръгнем за едно към асансьорите. Типът ме беше хванал над лакътя и ми проправи път през тълпата, сякаш бях кралицата майка. Интересно, какво ли щеше да направи, когато разбере, че нямам предварително уговорена среща?

Най-лошото бе, осъзнах аз, когато той ми даде знак да се кача в отделен асансьор, очевидно за височайши особи, че на френски съвсем не мога да говоря толкова бързо, колкото на английски. Нищо, щях да планирам стратегията си, докато чакам в някоя приемна часове наред, както ме бе предупредил Петар. Щеше да ми остане достатъчно време да помисля.

Слязохме на последния етаж. Пред близкото информационно гише се бяха скупчили група араби и чакаха дребният рецепционист с тюрбан да провери куфарчетата им за оръжие. Бе се настанил зад огромно бюро, от радиото се носеше силна музика и той небрежно махваше с ръка към отворените куфарчета. Тълпата, струпала се около него, беше наистина внушителна. Въпреки че дрехите им приличаха на чаршафи, златните пръстени и гривни, обсипани с рубини, можеха да накарат Луис Тифани да припадне от завист.

Придружителят ми ме поведе през множеството, като се извиняваше, докато разблъскваше хората с рамо. Каза няколко дума на арабски на рецепциониста, който, без да губи време, скочи от мястото си и хукна по коридора. Забелязах го да спира в самия край пред врата, охранявана от войник, преметнал пушка на рамо. И двамата се обърнаха и ме зяпнаха, миг след това войникът се скри зад ъгъла. Когато се върна, махна с ръка. Мъжът, който ме бе довел от фоайето, кимна и се обърна към мен.

— Министърът ще ви приеме веднага — заяви той.

Хвърлих бърз поглед към куклуксклановците около мен, стиснах куфарчето си и заситних по коридора след него.

Войникът ми даде знак да го последвам. Завихме по един коридор, след това по друг, доста по-дълъг, към двойна гравирана врата, висока най-малко три метра и половина. Охраната спря, застана мирно и ми кимна да вляза. Поех си дълбоко въздух и открехнах едното крило. Пристъпих в огромно фоайе, украсено със звезда от розов мрамор в средата. Друга врата, зейнала широко, водеше към просторен офис, застлан с дебел килим на едри розови хризантеми. Задната стена на кабинета се състоеше от високи френски прозорци, до един отворени. Тюлените пердета се издуваха навътре при всеки полъх на вятъра. Високи финикови палми скриваха изгледа към морето.

Слаб мъж с пясъчноруса коса се бе облегнал на парапета на балкона с гръб към мен и съзерцаваше морето. Обърна се, щом влязох.

— Госпожице — посрещна ме топло той и пристъпи с протегната ръка. — Позволете ми да се представя. Аз съм Амил Камил Кадир, министър на петрола. Очаквах с нетърпение срещата ни.

Човекът говореше английски. За малко да падна. Истинско облекчение!

— Сигурно сте изненадана от английския ми — започна с усмивка той, ала този път това не бе дежурната гримаса, която ми пробутваха местните. Взирах се в една от най-топлите усмивки, които някога бях виждала. Той продължи да стиска ръката ми малко по-дълго, отколкото трябва.

— Израснах в Англия и учих в Кеймбридж. Всички в министерството говорят по малко английски. Все пак английският е езикът на петрола.

Освен това гласът му бе с най-топлия и дълбок тембър, който някога бях чувала — неизбежно правиш асоциация с пчелен мед, стичащ се от лъжица. Дори тенът му бе златист. Кехлибарените очи ме наблюдаваха внимателно от лице с маслинова кожа, обрамчено със силно чуплива пепеляворуса коса. Когато се усмихваше, а той често го правеше, около очите му се събираше мрежа ситни бръчици, издайнически белег, че прекарва доста време на открито. Спомних си за тениса и се усмихнах.