Катрин Невил - Осем

— Ама, мамо — оплака се Елиза, защото никак не й се искаше да стане от топлото легло, — това какво общо има с нас?

— Братята ти Наполеон и Лучано днес са говорили против Паоли в Народното събрание на Корсика — обясни Летиция с тъжна усмивка. — Паоли ги е набелязал за цялостна вендета.

— Каква е тази вендета? — попита Мирей, стана от леглото и навлече дрехите, които й подаде Летиция.

— Отмъщение докрай! — прошепна Елиза. — Нещо обичайно за Корсика. Когато някой ти навреди, ти насочваш отмъщението към цялото му семейство. Къде са братята ми сега?

— Лучано се крие при брат ми, кардинал Феш — отвърна Летиция и подаде дрехите на Елиза. — Наполеон избяга от острова. Не разполагаме с достатъчно коне, за да стигнем в Боконяно до утре вечер, а ще бъдем и с децата. Налага се да откраднем коне и да пристигнем там преди изгрев. — Тя излезе от стаята и побутна малките напред. Те захленчиха от страх в тъмното и Мирей чу твърдия глас на Летиция:

— Да ме чувате да плача? Обяснете ми вие защо плачете.

— Какво има в Боконяно? — прошепна Мирей на Елиза, докато излизаха от стаята.

— Баба ми, Анжела-Мария ди Пиетра-Санта, живее там — отвърна Елиза. — Което означава, че положението е много сериозно.

Мирей не знаеше какво да каже. Най-сетне! Отдавна искаше да се срещне с възрастната жена, за която бе чувала толкова много — приятелката на абатисата на „Монглан“.

Елиза прегърна Мирей през кръста и двете потънаха в тъмната нощ.

— Анжела-Мария винаги е живяла в Корсика. Братята, братовчедите и праплеменниците й са толкова много, че от тях може да излезе армия, способна да помете половината остров. Затова мама се обръща за помощ към нея — това означава, че е приела сериозно заплахата за отмъщение!

Село Боконяно бе крепост, оградена със стени и закътана високо в скалистите планини, на почти две хиляди и четиристотин метра надморско равнище. На зазоряване прекосиха последния мост, яздеха конете една след друга, а бързите води на реката кипяха в мъглата под тях. Докато изкачваха по следния хълм, Мирей забеляза перлените отблясъци на Средиземно море да просветват от изток, а малките островчета Пианоза, Формика, Елба и Монте Кристо сякаш се носеха във въздуха, а зад тях, надигнали се от мъглата, искряха бреговете на Тоскана.

Анжела-Мария ди Пиетра-Санта не им се зарадва.

— Така значи! — заяви дребната сбръчкана жена, подпряла ръце на хълбоци, когато излезе от малката каменна къща, за да посрещне изтощените ездачи. — Синовете на Карло Бонапарт пак са се забъркали в неприятности! Трябваше да се сетя, че някой ден ще ни докарат главоболия.

Дори Летиция да бе изненадана, че майка й знае причината за пристигането им, тя с нищо не го показа. Лицето й оста на спокойно, не издаде чувствата си, когато скочи от коня и пристъпи, за да прегърне и целуне по двете бузи остарялата си, изпълнена с раздразнение майка.

— Хайде, хайде! — сопна се възрастната жена. — Стига с тези официалности. — Сваляй децата от конете, защото ми се струва, че са полумъртви от умора! Ти не ги ли храниш? Приличат на оскубани пилета! — Тя се суетеше наоколо и сваляше малките от конете. Когато стигна до Мирей, спря и оста на да я наблюдава как слиза от коня. След това се приближи, стисна грубо брадичката й, обърна лицето й на една страна и я огледа внимателно.

— Значи за нея ми разказваше — подвикна тя през рамо към Летиция. — Тази ли е с детето, дето идва от „Монглан“?

Мирей бе бременна в петия месец и не се чувстваше толкова зле, колкото в началото, точно както Летиция я бе успокоила, че ще стане.

— Тя трябва да замине от острова, мамо — отвърна Летиция. — Повече не можем да я защитаваме, въпреки че абатисата би искала да остане, за да се грижим за нея.

— Колко е научила? — попита възрастната жена.

— Всичко, което успях да й предам за това кратко време — отвърна Летиция и светлите й сини очи се спряха на Мирей. — Не е достатъчно обаче.

— Тогава да не стоим тук и да не дрънкаме, защото ще ни разбере целият свят! — извика старата. Обърна се към Мирей и я прегърна. — Тръгвай с мен, госпожице. Елен дьо Рок може и да ме прокълне заради онова, което се каня да направя, но тогава поне ще й се наложи да отговори по-бързо на писмата ми! Не съм получавала известие от нея вече цели три месеца, откакто ти си тук. Тази вечер — продължи тя със загадъчен шепот, докато водеше Мирей към къщата, — по тъмно, уредих една лодка да те закара при мой приятел, където ще си на сигурно място, докато проблемите отминат.