Катрин Невил - Осем

Талейран също бе даден под съд, макар да не бе в страната, и признат за виновен. Въпреки че нямаха доказателства срещу него, освен това, което се казваше в конфискуваните писма на Ла Порт, където се намекваше, че приятелят му, епископът, бивш председател на Националното събрание, е готов да служи на интересите на краля — срещу съответната цена.

Епископът наниза на кукичката парчето лой, подадено от Куртиад, въздъхна и метна въдицата в тъмните води на Темза. Всичките му опити да напусне Франция с дипломатически пропуск бяха напразни. Вече бе търсен от закона в собствената си страна и вратите на британското висше общество се хлопнаха под носа му. Дори имигрантите в Лондон го презираха, задето бе предал собствената си класа, подкрепяйки революцията. Най-ужасният проблем бе, че не му бяха останали никакви средства. Дори любовниците, на които едно време разчиташе за финансова подкрепа, сега мизерстваха в английската столица — или правеха сламени шапки, които да продават, или пишеха романи.

Животът бе потискащ и мрачен. Трийсетте и осем изминали години бяха потънали също като стръвта, която хвърли в мътната вода, без да оставят следа. Въпреки това той държеше въдицата. Макар рядко да засягаше този въпрос, не можеше да забрави, че е потомък на Шарл Плешивия, внук на Карл Велики. Адалберт от Перигор бе качил Хю Капе на трона на Франция; Талейфер ковача бе герой от битката при Хейстингс; Хели дьо Талейран бе служил за опора на папа Йоан XXII Блажения. Прадедите му бяха издигали на престола крале и мотото им бе „Reque Dieu“ — „Служим единствено на Бог“. Когато животът бе най-потискащ, потомците на Талейран от Перигор предпочитаха да поемат поредното предизвикателство, вместо да се отдадат на отчаянието.

Той нави кордата, сряза стръвта и я подхвърли в кошницата на Куртиад. Слугата му помогна да се изправи.

— Куртиад — започна Талейран и му подаде въдицата, — ти знаеш ли, че след няколко месеца е трийсет и деветият ми рожден ден?

— Разбира се — отвърна прислужникът. — Желае ли господинът да подготвя тържество?

При тези думи Талейран отметна назад глава и се разсмя.

— Към края на месеца се налага да освободя къщата на Удсток Стрийт и да наема по-малка в Кензингтън. А към края на годината, след като нямам никакви доходи, ще се наложи да продам библиотеката си…

— Не забравя ли нещо господинът? — попита любезно Куртиад, докато поемаше топлите дрехи на Талейран и внимаваше да не изцапа кадифеното сако. — Нещо, което му поднесе съдбата, за да разчита на него в трудни моменти като настоящия. Говоря за скритото зад книгите в библиотеката на монсеньор.

— И ден не минава, Куртиад — отвърна Талейран, — без да помисля за него. Според мен тези предмети не са за продан.

— Простете ми дързостта — продължи настоятелно Куртиад, докато сгъваше дрехите и вдигаше лъскавите му лачени обувки от брега, — но имате ли някакви известия от госпожица Мирей?

— Не — призна той. — Но все още не съм готов да я отпиша. Тя е смело момиче и е на прав път. Искам да кажа, че съкровището, което ми е поверено, може да се окаже по-ценно от теглото си в злато — иначе защо ще го търсят толкова отдавна и толкова настървено? За Франция векът на илюзиите приключи. Прецениха, че кралят, както всички крале, е в тежест. Процесът срещу него ще бъде просто формалност. Само че анархията не може да замени дори най-слабото управление. В момента Франция се нуждае не от владетел, а от лидер. Когато той се появи, аз пръв ще го приветствам.

— Монсеньор говори за човек, който ще изпълнява волята Господня и ще въдвори мир — отвърна Куртиад, коленичи и извади от реката малко лед, за да подреди върху него рибата.

— Не, Куртиад — въздъхна Талейран. — Ако Господ искаше мир на земята, сигурно досега щеше да го е наложил. Говоря за спасител, който едно време е казал: „Не идвам, за да донеса мир, а меч.“ Човекът, за когото говоря, ще разбере колко е ценен „Шахът Монглан“, а това е равностойно на власт и сила. Това мога да предложа на онзи, който скоро ще поведе Франция.

Докато Талейран и Куртиад вървяха по замръзналия бряг на Темза, прислужникът колебливо повдигна въпроса, който го тормозеше още откакто получиха френския вестник, вече положен под рибата.

— И как възнамерява монсеньор да открие този човек, след като обвинението в измяна не му позволява да се върне във Франция?

Талейран се усмихна и отпусна длан на рамото на слугата с непривична фамилиарност.

— Драги мой Куртиад — отвърна той. — Отменянето на обвинението в измяна е просто въпрос на време.