Катрин Невил - Осем

— На вас! — възкликна Мирей. — Защо на вас? По онова време вие сте били още дете.

— Да, така е — усмихна се Летиция през сълзи. — Дете на четиринайсет, което скоро щеше да се омъжи. Дете, което износи тринайсет деца и погреба пет от тях. Все още съм дете, тъй като не разбрах опасността, скрита в обещанието, което дадох на абатисата.

— Разкажете ми — помоли тихо Мирей. — Разкаже ми какво обещание й дадохте.

— Цял живот разучавам стари легенди. Обещах на Елен, че когато извади фигурите, ще отида при народа на мама в Северна Африка, ще посетя стария мюфтия в пустинята. И ще дешифрирам формулата.

— Значи познавате хора там, които могат да ви помогнат? — попита развълнувана Мирей. — Госпожо, тръгнала съм за там. Позволете да свърша тази задача. Това е единственото ми желание! Знам, че бях болна, но съм млада и бързо ще се възстановя…

— Не и преди да се свържа с абатисата — отвърна Летиция, възвърнала част от старото си самообладание. — Освен това ще ни е необходима повече от една вечер, за да научите всичко онова, което аз научих за четирийсет години! Макар да си мислите, че сте силна, уверявам ви, че не сте чак толкова, за да пътувате. Наблюдавала съм доста случаи на тази болест и смея да твърдя, че през следващите шест-седем месеца няма да ви мине. Тъкмо ще имаме достатъчно време, за да научите…

— Шест-седем месеца! — извика Мирей. — Невъзможно! Не мога да остана в Корсика толкова дълго!

— Страхувам се, че се налага, скъпа моя — отвърна с усмивка Летиция. — Истината е, че не сте болна. Носите дете.

Лондон

Ноември 1792 година

Хиляди километри на север от Корсика бащата на детето, което носеше Мирей, Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор, ловеше риба на брега на Темза.

До него на бодливата прогорена от слънцето трева бяха проснати няколко вълнени шала, покрити с намаслена хартия. Панталоните му бяха навити над коленете, завързани с панделки от рипсена коприна, а обувките и чорапите бяха подредени до него. Носеше дебело късо кожено прилепнало палто и ботуши, подплатени с кожа, бе нахлупил широкопола шапка, за да не навява сняг в яката му.

Зад него под отрупаните със сняг клони на огромен дъб бе застанал Куртиад, стиснал в една ръка кошница с риба, а в другата грижливо сгънатото кадифено сако на господаря си. На дъното на кошницата бе постлано парче вестник, за да попива кръвта от рибата. Страниците му бяха пожълтели, тъй като беше отпреди два месеца, ала бе престоял дълго на стената в кабинета, чак до тази сутрин.

Куртиад знаеше какво пише във вестника и изпита огромно облекчение, когато Талейран неочаквано го скъса и го положи в кошницата, а след това заяви, че било време да отидат за риба. Господарят бе необичайно притихнал, откакто получи новините от Франция. И двамата знаеха текста почти наизуст.

Талейран, бивш епископ на Отон, е емигрирал… опитайте да съберете информация от близки и роднини, които може да са го приютили. Следното описание… продълговато лице, сини очи, прав нос, леко вирнат. Талейран-Перигор куца или с левия, или с десния крак…

Куртиад изпрати с поглед шлеповете, които се носеха по мътните сиви води на Темза. Парчета лед, откъснали се от брега, подскачаха като играчки, понесени от бързото течение. Кордата на епископа се губеше сред стръковете тръстика и омекналия лед. Дори в студа Куртиад усещаше мириса на солен морски въздух и риба. Зимата, както и много други неща, бе избързала с настъпването си.

Талейран пристигна в Лондон на 23 септември, преди два месеца, и се настани в малка къща на Удсток Стрийт, която прислужникът му бе подготвил за пристигането на господаря. Оказа се, че заминаването им не е прибързано, защото ден по-рано комитетът бе отворил „железния шкаф“ на краля в Тюйлери и бе открил писма от Мирабо и Ла Порт, които разкриваха колко подкупи са били давани от Русия, Испания и Турция — дори от Луи XVI — на иначе предани членове на Националното събрание.

Мирабо беше починал — късметлия, мислеше си Талейран, докато навиваше влакното, и даде знак на Куртиад да му донесе още стръв. На погребението на великия държавник бяха присъствали триста души, а ето че сега бяха махнали бюста му в Националното събрание и бяха извадили урната с пепелта му от Пантеона. Положението на краля бе значително по-трагично. Животът му висеше на косъм. Бе затворен заедно със семейството си в кулата на рицарите тамплиери — влиятелния орден на свободните масони, които настояваха да бъде изправен пред съда.