Катрин Невил - Осем

Абатисата мълча дълго след като майка ми завърши разказа си. Ние с баща ми не смеехме да мръднем дори, за да не прекъснем мислите й. Най-сетне тя заговори.

— Спомнете си легендата за Орфей — каза, — който с музиката си събуждал камъните и скалите за живот. Толкова сладкопойни били песните му, че дори пустинните пясъци плачели с кървавочервени сълзи. Макар това да са само митове, имам чувството, че отмъщението наближава. Ако „Шахът Монглан“ се появи отново на бял свят, дано небесата да ни закрилят, защото според мен в него е скрит ключът, способен да накара немите устни на природата да проговорят и да разкрият волята на боговете.

Летиция огледа малката трапезария. Жарта в мангала се бе превърнала в черна прах. Двете й деца я наблюдаваха мълчаливо, докато Мирей бе по-неспокойна.

— Каза ли абатисата как шахът може да предизвика подобно нещо? — попита тя.

Летиция поклати глава.

— Не, ала другото й предсказание се сбъдна — онова за Русо. Есента след посещението й пристигна агентът му — млад шотландец, наречен Джеймс Бозуел. Твърдеше, че пишел история на Корсика, сприятели се с Паоли и почти всеки ден вечеряше с него. Абатисата ни бе помолила да й донасяме за всичко, което прави, и да предупредим хората от финикийски произход да не му разказват легендите си. Това не беше необходимо, тъй като ние сме затворени и много потайни хора, които рядко се отпускат да говорят за важните неща пред непознати, освен, както стана с абатисата, ако не им дължим нещо. Както тя предрече, Бозуел се свърза с Франц Феш, ала студенината на пастрока ми го отблъсна и той на шега го наричаше типичен швейцарец. Когато „История на Корсика и животът на Паскал Паоли“ бе публикувана, не можахме да повярваме, че е научил нещо важно, което да разкаже на Русо. А сега вече Русо е мъртъв…

— А „Шахът Монглан“ е изваден от скривалището си — добави Мирей, изправи се и погледна Летиция в очите. — Макар разказът ви да обяснява посланието на абатисата и естеството на приятелството ви, останалото е загадка. Нима очаквате от мен, госпожо, да приема за чиста монета този разказ за пеещи камъни и отмъстителни финикийци? Косата ми може и да е червена като на Елиса от Куар, ала под нея има мозък! Абатисата на „Монглан“ има определено вкус към мистичното, също като мен, и аз не приемам разказа й за чистата неподправена истина. Освен това посланието й съдържа нещо много повече от онази част, която вие ни разказахте. Споделила с дъщеря ви, че когато чуете посланието, ще знаете как да постъпите! Какво е искала да каже, госпожо Бонапарт? И по какъв начин е свързано това с формулата?

При тези думи Летиция прежълтя и притисна ръка към гърдите си. Елиза и Наполеон не помръдваха от местата си. Младежът прошепна в тишината:

— Каква формула?

— Формулата, за която е знаел Волтер, за която е знаел кардинал Ришельо, за която е чувал и Русо, за която майка ви със сигурност знае! — извика Мирей и гласът й отекна. Зелените й очи горяха като тъмни смарагди, докато се взираше в смаяната Летиция.

Мирей пресече стаята с две големи крачки, стисна Летиция за ръцете и я изправи. Наполеон и Елиза скочиха, ала младата жена вдигна ръка, за да ги възпре.

— Отговорете ми, госпожо, заради тези фигури две жени бяха убити пред очите ми. Бях свидетелка на злобата и алчността на човек, който издирва шаха и в този момент преобръща света, за да ме намери, който няма да се поколебае да ме убие заради онова, което знам. Кутията вече е отворена и смъртта вилнее сред нас. Видях я със собствените си очи — също както видях „Шаха Монглан“ и символите, гравирани на него. Убедена съм, че има формула! — Тя почти разтърсваше Летиция, а лицето й се бе превърнало в разкривена маска от ярост, защото пред очите й бе Валентин, съсечена заради проклетите фигури.

Устните на Летиция трепереха — тя плачеше, тази жена с желязна воля и решителност, която досега не бе проляла нито една сълза. Докато Мирей я държеше, Наполеон плъзна ръка, за да прегърне майка си и Елиза, а с другата докосна нежно Мирей.

— Майко — започна Наполеон, — трябва да й кажеш. Кажи й онова, което иска да знае. Господи, та ти не си се побояла пред сто въоръжени френски войници! Какъв е този ужас, за който дори не смееш да говориш?

Летиция се опита да заговори, ала по пресъхналите й устни се стекоха сълзи и тя едва удържа риданието си.

— Кълна се — всички трябва да се закълнем — да не говорим никога за това — промълви тя. — Елен, абатисата, знаеше, че има формула още преди да види шаха. Ако се наложеше да бъде първата, извадила го на бял свят след хиляда години, тя ми каза, че може да ги напише — да напише символите, гравирани по фигурите и дъската, — и кой знае как бе успяла да ги изпрати на мен!