— Мадам — отвърна Мирей, докато затопляше ябълковото бренди край въглените в мангала, — дойдох в Корсика поради една-единствена причина: да чуя от вас какво означава посланието на абатисата. Мисията, която поех, ми бе наложена от събитията. Последният член от семейството ми загина заради „Шаха Монглан“ и се заклех във всяка своя капка кръв, във всяка глътка въздух, във всеки час, който ми е отреден на тази земя, да открия черната тайна, скрита в тези фигури.
Летиция изгледа Мирей, червеникавозлатистата коса, заискрила на светлината на мангала, нежното й младежко лице в контраст с непоколебимите й думи и усети болка заради решителността на младата жена. Надяваше се абатисата на „Монглан“ да се съгласи с нея.
— Ще ви разкажа онова, което искате да разберете — заяви най-сетне тя. — Никога през четирийсетте си и две години на този свят не съм споделяла онова, което ще чуете сега. Проявете търпение, защото разказът ми е дълъг и заплетен. Когато приключа, ще знаете какво тежко бреме ми е било поверено през този период. Време е да го предам на вас.
Разказът на майката
Бях осемгодишна, когато Паскал Паоли освободи остров Корсика от генуезците. Баща ми бе починал и майка ми се бе омъжила повторно за швейцареца Франц Феш. За да се ожени за нея, той се отказа от калвинистките си убеждения и стана католик. Семейството му го отлъчи и лиши от наследство. Тези обстоятелства подготвиха почвата за запознанството ни с абатисата на „Монглан“.
Малцина знаеха, че Елен дьо Рок произлиза от старо благородно семейство от Савой. Родителите й притежаваха имоти в различни страни и тя бе пътувала къде ли не. В годината, когато се запознахме — 1764, тя вече бе игуменка на „Монглан“, макар да не бе навършила четирийсет години. Позна ваше се със семейство Феш като благородничка с швейцарски деди и макар да бе католичка, в средите на богатите я почитаха. Беше запозната с положението и се бе наела да сдобри пастрока ми и семейството му и да възобнови семейните връзки. Навремето ни се струваше, че в намеренията й няма никаква корист.
Пастрокът ми, Франц Феш, беше висок слаб мъж с грубовато лице, което излъчваше много чар. Като истински швейцарец, той говореше тихо, рядко споделяше мнението си и не се доверяваше почти на никого. Бе искрено благодарен, че мадам Дьо Рок се е заела да го сдобри със семейството му, и я покани в дома ни в Корсика. Как можехме да предположим, че това е била целта й още от самото начало?
Никога няма да забравя деня, когато пристигна в каменната ни къща, кацнала високо в планините на Корсика, почти на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. За да стигне до нас, човек трябваше да мине през опасни скалисти местности, дълбоки дефилета и непроходими храсталаци, които на места достигаха човешки бой. Абатисата не бе трепнала по време на пътуването. Щом всички се отпуснаха, тя заговори за причината на идването си:
— Дойдох не само за да уважа любезната ви покана, Франц Феш. Тревожи ме въпрос, който не търпи отлагане. Има един човек — швейцарец, който също като вас е приел католическата вяра. Много се страхувам от него, тъй като той следи всяка моя стъпка. Предполагам, че се опитва да научи тайната, която пазя — тайна, която е поне на хиляда години. Всичките му действия ми разкриват, че съм права, защото е учил музика, дори е написал речник по музика — заедно с Андре Филидор е създал опера. Сприятелил се е с философите Грим и Дидро, и двамата любимци в двора на Екатерина Велика в Русия. Дори води кореспонденция с Волтер — мъж, когото искрено презира! Ето че сега, тъй като е тежко болен и не може да пътува, той ползва услугите на шпионин, който се е отправил насам, за Корсика. Трябва да ви помоля за помощ: да действате от мое име, по същия начин, по който аз действах, за да ви помогна.
— Кой е този швейцарец? — попита Феш, обзет от огромен интерес. — Дали не го познавам?
— Независимо дали го познавате, или не, името му е известно — отвърна абатисата. — Говоря за Жан-Жак Русо.
— Русо! Невъзможно! — извика майка ми, Анжела-Мария. — Той е велик човек! Теорията му за естествената добродетел е основата на корсиканската революция! Лично Паоли го покани да напише конституцията ни. Нали Русо казва: „Свободата не е в никаква форма на управление: тя се намира в сърцето на свободния човек.“
— Едно е да се говори за принципите на свободата и за добродетелите — отвърна сухо абатисата, — съвсем друго е човек да ги следва. Той твърди, че всички книги са инструмент на злото, а е написал шестстотин страници. Твърди, че майките трябва да хранят децата си физически, а бащите — интелектуално, но е изоставил своите на прага на приют! Не една и две революции са избухвали в името на „добродетелите“, които той проповядва, и въпреки това търси властта и силата, които да оковат всички хора във вериги, с изключение на онзи, който държи ключа! — Очите на абатисата горяха като въглените в мангала. Феш я наблюдаваше внимателно. — Сигурно се питате какво искам — продължи тя с усмивка. — Разбирам швейцарците, господине. Самата аз съм отчасти швейцарка. Веднага ще ви обясня. Трябва ми информация и подкрепа. Разбирам, че вие не можете да ми предложите нито едното, нито другото, докато не разкрия пред вас тайната, която пазя, скрита в абатството „Монглан“.
Читать дальше