Катрин Невил - Осем

Елиза бе застанала до нея на палубата и държеше ръката й, докато моряците забързано сваляха платната. Наполеон бе слязъл в трюма, за да прибере вещите им, преди да акостират.

Дали причина за неразположението й не беше водата в Лион, питаше се Мирей. Може би се дължеше на трудното пътуване през долината на Рбна, където бяха попаднали сред воюващите армии, които водеха битки за Савой, част от кралство Сардиния. Наполеон продаде на пети армейски полк коня й, който ги следваше, вързан за пощенската кола. Оказа се, че офицерите са загубили повече коне, отколкото хора по време на битката, така че Мирей спечели солидна сума, която бе повече от достатъчна, за да плати за предстоящото пътуване и дори да й остане.

През всичкото това време състоянието й се влошаваше. С всеки изминал ден малката Елиза ставаше все по-мрачна, докато хранеше с лъжица „госпожицата“, и на всяка спирка поставяше студени компреси на челото й. Само че стомахът на младата жена не успяваше да задържи нищо много преди корабът им да потегли от пристанището в Тулон и да се насочи през развълнуваното море към Корсика. Когато се огледа в един от изпъкналите люкове на борда на кораба, тя забеляза колко е бледа, как са хлътнали бузите й. Оставаше на палубата колкото можеше, но дори студеният солен въздух не успяваше да й върне жизнеността, която за Мирей открай време бе нещо естествено.

Ето че сега, докато Елиза стискаше ръката й и двете стояха сгушени една до друга на палубата, Мирей тръсна глава, за да избистри мислите си и да прогони новата вълна от гадене. Не можеше да си позволи слабост в този момент.

Сякаш небесата я чуха, защото тъмната мъгла започна да се вдига, слънчевите лъчи пробиха и се отразиха във водата като златни стъпала, които да я посрещнат при пристигането й в Аячо.

Наполеон бе на палубата, готов да скочи на брега, за да помогне да закачат корабното въже за кея. Пристанището на Аячо бе оживено и многолюдно. Наблизо бяха хвърлили котва бойни кораби. Мирей и Елиза гледаха любопитно как френските войници изтеглят такелажа и подтичват по палубите.

Френското правителство бе издало заповед Корсика да нападне съседна Сардиния. Докато пренасяха провизии на корабите, Мирей чу как френските войници и членове на Корсиканската национална гвардия спореха дали атаката трябва да започне веднага.

Мирей чу вик откъм кея. Вгледа се и съзря Наполеон да се промъква сред множеството към дребна слаба жена, хванала във всяка ръка по едно дете. Когато Наполеон я привлече в прегръдките си, Мирей забеляза червеникавокестенявата коса, белите ръце, които обвиха врата на младежа, а двете деца заподскачаха около майката и сина.

— Това е майка ни, Летиция — прошепна Елиза и погледна с усмивка Мирей. — С нея са сестра ми Мария-Каролина и брат ми Жироламо, който беше още бебе, когато заминах за „Сен Сир“. Наполеон си остава любимецът на мама. Да отидем при тях. — Двете се спуснаха на оживения кей.

Летиция Рамолино Бонапарт бе наистина дребна жена. Макар и слаба като тръстика, тя излъчваше достолепие. От далече впи поглед в Мирей и Елиза. Светлосините й очи изглеждаха прозрачни като лед, а лицето й бе сдържано и бистро като напъпил цвят в езерни води. Макар да стоеше напълно спокойно, присъствието й не оставаше не забелязано сред хаоса. Младата жена имаше чувството, че познава отнякъде Летиция.

— Скъпа майко — възкликна Елиза и я прегърна, — нека ти представя новата ни приятелка. Пратеничка е на мадам Дьо Рок — абатисата на „Монглан“.

Летиция погледна внимателно Мирей, без да каже и дума. След това протегна ръка.

— Да — заяви тя с ниския си глас. — Очаквах ви.

— Мен ли? — попита изненадана Мирей.

— Носите ми съобщение… нали? Важно съобщение.

— Скъпа майко, ние ти носим съобщение! — намеси се Елиза и подръпна майка си за ръкава. Летиция погледна дъщеря си, която на петнайсет бе израснала колкото нея. — И аз се срещнах с абатисата, докато бях в „Сен Сир“, и тя ми предаде послание за теб… — Елиза се наведе към ухото на майка си.

Едва ли имаше нещо, което да преобрази повече тази горда жена от прошепнатите думи. Лицето й помръкна. Устните й потръпнаха, тя отстъпи крачка назад и се подпря на рамото на Наполеон, за да не падне.

— Мамо, какво има? — извика той, стисна я за ръката и я погледна уплашен.

— Мадам — ахна Мирей, — трябва да ми кажете какво означават тези думи. Бъдещите ми действия, животът ми зависят от тях. Бях тръгнала за Алжир, ала спрях тук, защото съдбата ме срещна с децата ви. Съобщението може да е… — Преди да успее да продължи, Мирей усети нов пристъп на гадене. Летиция посегна да я задържи, а Наполеон се спусна да я хване, за да не падне.