Катрин Невил - Осем

Мирей усети как ударите на сърцето й отекват в ушите. Нима бе просто съвпадение, че се натъкна на хора, близки с абатисата? Можеше ли да се надява, че тя им се е доверявала? Беше прекалено опасно да разчита на това. Мария-Ана усети колебанието й.

— Очевидно предпочитате да не обсъждате този въпрос пред толкова много хора — започна тя. — И сте напълно права. Ако поговорим, може взаимно да си помогнем. Знаете ли, преди да си тръгне от „Сен Сир“, абатисата ми повери специална мисия. Може би разбирате какво имам предвид. Предлагам да ни придружите до близката странноприемница, където брат ми е запазил стаи. Там ще поприказваме на спокойствие…

Кръвта все още туптеше в слепоочията на Мирей, докато хиляди мисли се лутаха в ума й. Дори да се довери на тези непознати и тръгне с тях, нямаше как да се измъкне от Париж, а Марат сигурно обръщаше града наопаки, за да я открие. От друга страна, не бе сигурна, че без чужда помощ ще успее да се напусне града. А и къде можеше да се подслони, ако школата е закрита.

— Сестра ми е права — намеси се войникът, без да откъсва очи от Мирей. — Не можем да останем тук. Госпожице, предлагам ви покровителството си.

Мирей отново си каза, че той е доста привлекателен с тази пищна кестенява коса, разстлана по раменете, и големите тъжни очи. Макар да бе слаб и не по-висок от нея, от него лъхаше сила и увереност. Най-сетне реши да му се довери.

— Добре — усмихна се тя. — Ще дойда с вас в странноприемницата и ще поговорим.

При тези думи момичето се усмихна ведро и стисна ръката на брат си. Двамата се спогледаха с много обич. Войникът отново вдигна багажа, пое юздите на коня, а сестра му преплете пръсти с Мирей.

— Няма да съжалявате, госпожице — прошепна момичето.

— Позволете ми да се представя. Името ми е Мария-Ана, ала всички вкъщи ме наричат Елиза. А това е брат ми Наполеон — от рода Бонапарт.

В странноприемницата младежите се настаниха на груба дървена маса. На нея мъждукаше една-единствена свещ, а парче черен хляб и халба бира трябваше да им стигнат за вечеря.

— Ние сме от Корсика — започна да разказва Наполеон на Мирей, — остров, който не приема лесно тиранията. Както пише римският историк Ливий, ние, корсиканците, сме неподвластни на чуждо влияние, неуправляеми сме като диви зверове. Преди около четирийсет години нашият предводител, Паскал ди Паоли, прокудил генуезците от бреговете ни, освободил Корсика и поканил известния философ Жан-Жак Русо да напише конституция. Тази свобода обаче била краткотрайна. През 1768 година Франция купува остров Корсика от Генуа и на следващата пролет изпратила трийсет хиляди войници, за да удави свободата ни в реки от кръв. Разказвам ви всичко това, госпожице, защото то е част от историята на семейството ни и обяснява как сме се запознали с абатисата на „Монглан“.

Мирей, която тъкмо се канеше да запита защо трябва да чуе историята на острова, веднага се заслуша по-внимателно. Отчупи парче черен хляб и задъвка.

— Родителите ни се борили храбро редом с Паоли, за да отблъснат французите — продължи Наполеон. — Майка ми е била сред героите на революцията. Нощем яхвала коня си и препускала по дивите корсикански хълмове, френските куршуми свистели покрай ушите й, ала тя трябвало да занесе муниции и храна на баща ми и на войниците, които се сражавали на Ил Корте — „Орлово гнездо“. По онова време била бременна в седмия месец с мен! Обича да казва, че съм роден за войник. Само че, след като съм се появил на белия свят, страната ми започнала да умира.

— Майка ви наистина е била много смела — отбеляза Мирей и се опита да си представи приятелката на абатисата, буйна революционерка, яхнала коня в нощта.

— Напомняте ми за нея — усмихна се Наполеон. — Само че аз се отплеснах. След провала на революцията ни Паоли бил заточен в Англия, старите корсикански благородници избрали баща ми да представлява острова ни във Версай. Това станало през 1782-ра — същата година, в която майка ни, Летиция, се запознала с абатисата на „Монглан“. Никога няма да забравя колко елегантна беше мама, как всички момчета ахваха пред красотата й, когато на връщане от Версай ни посети в Отон…

— Отон! — възкликна Мирей и замалко да преобърне халбата бира. — Бяхте ли в Отон по времето, когато монсеньор Талейран е бил епископ там?

— Не, станал е епископ, след като съм постъпил във военното училище в Бриен — отвърна той. — Той е велик държавник и ми се иска един ден да се запозная с него. Чел съм много за работата му с Томас Пейн 44 44 Томас Пейн (1737–3809) — американски памфлетист и политик. — Б.пр. . Декларацията за правата на човека е един от най-изключителните документи на Френската революция…