Катрин Невил - Осем

Ръката на Соларин ме стисна в желязна хватка. Той се изправи до мен и ме притисна.

— Пусни ме! — изсъсках през стиснати зъби, защото неколцина от застаналите наблизо ни погледнаха. — Казах ти да ме пуснеш! Ти знаеш ли коя е тя?

— Ами ти? — просъска в отговор Соларин. — Престани да привличаш вниманието към нас! — Щом забеляза, че продължавам да се боря с него, ме прегърна така, че да не мога да мърдам, а отстрани всеки щеше да реши, че ми се радва. — Излагаш ни на опасност — шепнеше в ухото ми той. Беше толкова близо, че усетих мириса на мента и бадеми в дъха му. — Направи същото, като дойде на шахматния турнир, също и когато ме последва в Обединените нации. — Нямаш представа какъв риск е поела, за да дойде да те види. Нито пък каква безотговорна игра играеш с живота на другите.

— Не, не знам! — извиках аз, защото ръцете му ми причиняваха болка. Танцьорите все още следваха ритъма на музиката. — Но това беше гледачката и искам да я намеря!

— Гледачка ли? — погледна ме изумен Соларин, без да отпуска ръце. Очите му бяха станали тъмни като морските дълбини. — Не знам дали умее да предсказва бъдещето. Тя ме повика в Ню Йорк. Тя ми нареди да те последвам в Алжир. Тя те избра…

— Да ме е избрала?! — възкликнах. — За какво ме е избрала? Та аз дори не познавам тази жена.

За моя изненада Соларин ме пусна. Музиката се виеше около нас като тръпнеща омара, когато той сграбчи китката ми. Пое дланта ми и притисна устни към мястото, където пулсът се долавяше най-ясно. За секунда усетих как кръвта ми кипва. След това той вдигна глава и ме погледна в очите. Коленете ми омекнаха и усетих, че не мога да откъсна поглед.

— Погледни — прошепна Соларин и чак сега усетих, че пръстът му проследява линиите в основата на китката. Наведох бавно глава, защото в този момент не исках да откъсна очи от него. — Погледни — повтори едва чуто и аз се вгледах в ръката си. В основата на дланта ми, където пулсираше синята артерия, две линии се преплитаха като змии и изписваха цифрата осем.

— Ти си избрана да откриеш формулата — обясни тихо той почти без да помръдне устни.

Формулата ли? Притаих дъх, когато се вгледа в очите ми.

— Каква формула? — промълвих немощно аз.

— Формулата на Осмицата… — започна той, ала в същия момент застина, лицето му се стегна като маска, погледна още веднъж над рамото ми, очевидно бе забелязал някой зад мен. Пусна китката ми и се отдръпна назад тъкмо когато се обърнах.

Музиката продължаваше да бумти, а танцьорите се въртяха диво. От другата страна на сцената сред прожекторите бе застанала фигура и ме наблюдаваше. Когато един от прожекторите проследи танцьор на сцената, лъчът светлина попадна върху тъмния силует. Беше Шариф!

Кимна ми любезно, преди лъчът да отмине. Погледнах бързо към Соларин. На мястото, където бе стоял допреди малко, се полюшваше палмово листо.

Париж

4 септември 1792 година

Минаваше полунощ, когато Мирей излезе от къщата на Талейран, за да използва прикритието на тъмнината и да потъне незабелязана в горещата парижка нощ.

След като разбра, че няма да успее да я разубеди и да пречупи решимостта й да тръгне, епископът й осигури издръжлив кон от собствената си конюшня и малка кесия с всички монети, които успя да осигури в този късен час. Облечена в събрани оттук-оттам части на ливрея, които Куртиад извади, за да има тя по-добро прикритие, с коса, вързана и напудрена по момчешки, тя мина несъзряна от никого през входа за прислугата и пое по тъмните улици на Париж към барикадите в Булонския лес по пътя за Версай.

Не позволи на Талейран да я придружи. Нямаше човек в Париж, който да не познава аристократичния му профил. Освен това откриха, че пропуските, осигурени от Дантон, ще са валидни от четиринайсети септември, а дотогава имаше почти две седмици. Бяха единодушни, че единственото разумно решение е Мирей да тръгне сама, а Морис да остане в Париж, все едно че нищо не се е случило. Куртиад щеше да потегли същата нощ със сандъците с книги и да чака при Ламанша, докато пропускът му стане валиден, за да замине за Англия.