Катрин Невил - Осем

Докато копитата на коня чаткаха по тесните тъмни улици, Мирей обмисляше опасната мисия, която й предстоеше.

От момента, в който наетата карета бе спряла пред портите на старото абатство, превърнато в затвор, събитията я бяха повлекли и всичките й действия бяха инстинктивни. Ужасът, изпитан по време на екзекуцията на Валентин, неочакваният сковаващ страх за собствения й живот, докато тичаше обезумяла по обзетите от пламъци улици на Париж, лицето на Марат, гримасите на зяпачите, скупчили се, за да не пропуснат и миг от клането, я изпълниха с усещането, че някой за секунда бе повдигнал някакъв капак от тънката черупка на цивилизацията, за да надникне в прикриваните досега човешки зверства.

Времето сякаш бе спряло и отприщилите се събития я погълнаха като алчни огнени езици. Зад всяка гореща вълна, устремила се към нея, бяха стаени чувства, по-наситени и властни от всичко, изпитано досега. Страстта все още гореше в нея като черен пламък, подклаждан през кратките часове, прекарани в прегръдките на Талейран. Този огън бе разпалил решимостта й да се добере до фигурите от „Шаха Монглан“ преди другите.

Като че бе минала цяла вечност, откакто Мирей видя за последен път ведрата усмивка на Валентин в двора на затвора. А бяха минали едва трийсет и два часа оттогава. Трийсет и две, мислеше си Мирей, докато крачеше по безлюдните улици, са фигурите на шахматната дъска. Толкова трябваше да събере, за да разгадае тайната и да отмъсти за смъртта на Валентин.

По пътя към Булонския лес не срещна много хора. Тук извън пределите на града, под светлината на пълната луна, все още далеч от барикадите, пътищата бяха безлюдни. Повечето парижани вече бяха научили за клането в затвора, което продължаваше и в този час, и предпочитаха да останат на сравнително сигурно място в домовете си.

За да стигне до пристанището на Марсилия, трябваше да се насочи на изток към Лион, но Мирей нарочно зави на запад към Версай. Там бе абатството „Сен Сир“ с школата, основана през миналия век от мадам Дьо Ментенон, съпруга на Луи XIV, за да бъдат обучавани там дъщерите на благородниците. Абатисата на „Монглан“ бе спирала в „Сен Сир“ на път към Русия.

Може би монахинята, която отговаряше за обучението в „Сен Сир“, щеше да приюти Мирей, да й помогне да се свърже с абатисата на „Монглан“, за да получи средствата, от които се нуждаеше, и да я насочи как да избяга от Франция. Репутацията на абатисата на „Монглан“ бе единственият пропуск към свободата, с който Мирей разполагаше. Молеше се това пътуване да сътвори чудо.

Барикадите при Булонския лес представляваха камари от камъни, редувани с насипи пръст и строшени мебели. Мирей видя площад, пълен с хора, повели волски каруци, карети и животни, в очакване да получат разрешение да се измъкнат от града веднага щом отворят портите. За да не проличи, че е предрешена, тя слезе от коня и застана така, че да е в сянката му, когато попадне под светлината на факлите. Стисна повода и се смеси с бежанците. Зад горящите факли се мяркаха войници, които трупаха нови и нови предмети върху барикадите.

Недалеч от Мирей група младежи протягаха вратове и се повдигаха на пръсти, за да виждат по-добре. Имаше и други, с дантелени жаба, сака от кадифе и лъскави ботуши, по които проблясваха украшения. Това бяха представители на така наречената „златна младеж“, които Жермен дьо Стал им бе посочила в Операта. Мирей ги чу да се оплакват на висок глас пред тълпата благородници и селяни на площада.

— Тази революция вече става абсурдна! — възмущаваше се на висок глас един от тях. — Не виждам защо държат френските граждани като заложници, след като мръсните прусаци са прогонени.

— Хей, soldat 43 43 Войнико (фр.). — Б.пр. — изкрещя друг и размаха дантелена кърпичка към войника, стъпил високо на барикадата. — Чакат ни на тържество във Версай! Докога ще злоупотребявате с търпението ни? — Войникът насочи щика си към кърпичката и тя бързо изчезна от погледа на хората.

Сред тълпата настъпи спор кого ще пуснат през барикадите. Всички знаеха, че бандитите владееха пътищата из гората. Групи от простолюдието, самопровъзгласили се за инквизитори, обикаляха пътищата в причудливи превозни средства, които удивително напомняха нощни гърнета. Без да имат официални правомощия, те раздаваха правосъдие с настървението на новоосвободени граждани на Франция — спираха някоя карета, накачулваха се като кърлежи, изискваха документите на пътниците и ако отговорите не им бяха по вкуса, прибягваха до „арест“. За да си спестят неприятностите, прехвърляха примка на най-близкото удобно дърво и обесваха, когото си решат за назидание на останалите.