Катрин Невил - Осем

Шахин лежеше по корем в покрития с клони ров, който двамата изровиха в пясъка. Над тях бавно в спирала кръжеше сокол и се оглеждаше за най-лекото помръдване долу. Мирей бе клекнала до Шахин и не смееше да диша. Наблюдаваше напрегнатия профил на придружителя си: дългия тесен нос, извит като човката на сокола скитник, чието име носеше, светложълтите очи, стиснатите устни и тюрбана, сплетената коса, разстлала се по гърба. Той бе свалил традиционния черен хаик и също като спътничката си бе облечен във вълнена джелаба с качулка в ръждив цвят, добит от растението абал.

Цветът бе същият като на пустинята. Соколът над тях не можеше да ги различи сред пясъка и храсталака, които им служеха за естествено укритие.

— Това е хур… сокол Сакр — прошепна Шахин на Мирей. — Не е нито толкова бърз, нито толкова агресивен като скитника, но е много по-умен и с по-добро зрение. За теб ще бъде чудесна птица.

Мирей трябваше да хване сокол и да го обучи, така й беше казал той, преди да прекосят Аз-Земул ал-акбар в източния край на Ерг — най-дългата верига от дюни на света. Това не бе просто изпитание или обичай сред туарегите — чиито жени ловуваха и управляваха наравно с мъжете, — а и задължително средство за оцеляване.

Очакваха ги петнайсет денонощия, може би дори двайсет, сред дюните, дни на палеща жега и нощи на неописуем студ. Не можеха да карат камилите да вървят по-бързо от километър и половина в час, тъй като червените пясъци се плъзгаха под краката им. В Гардая бяха купили провизии: кафе и брашно, мед и фурми, а също и кесии със смрадливи изсушени сардини за камилите. След като излязоха от солените блата и каменистата Хамада, където бяха последните извори, те свършиха храната и можеха единствено да ловуват. Нямаше друго същество на тази земя, което да притежава упорството, издръжливостта и хищния нрав да ловува в тези диви голи земи, освен сокола.

Мирей наблюдаваше как птицата се рее без всякакво усилие над тях, подета от горещия пустинен бриз. Шахин бръкна в торбата и извади питомния гълъб, който бяха купили. Бе купил и тънка връвчица, върза единия край за крака му, а другия уви около камък. След това пусна птицата да литне. Миг по-късно соколът я забеляза и сякаш замря във въздуха, за да заеме позиция. Насочи се стремглаво надолу, също като куршум, и нападна. Разхвърчаха се пера, когато двете птици тупнаха на земята.

Мирей понечи да се спусне напред, ала Шахин я спря.

— Остави го да вкуси кръвта — прошепна той. — Така ще забрави, че трябва да внимава.

Соколът бе на земята и разкъсваше гълъба, когато Шахин започва да придърпва примката. Хищната птица биеше с криле, ала накрая се отпусна объркана на пясъка. Шахин отново потегли примката, все едно че раненият гълъб се опитва да избяга. Както бе предположил, след малко соколът отново се нахвърли върху топлата плът.

— Скъси разстоянието колкото е възможно повече — прошепна той на Мирей. Когато е на метър, го хвани за крака.

Мирей го погледна, сякаш бе полудял, ала приближи — доколкото бе възможно — към храстите, все още коленичила. Сърцето й блъскаше, докато Шахин изтегляше плячката. Соколът бе съвсем близо, все още разкъсваше плътта на жертвата си, когато мъжът я докосна по ръката. Без да се поколебае, тя се хвърли напред и стисна сокола за крака. Птицата се изви, размаха криле и с писък заби острата си човка в китката й.

Шахин се стрелна към нея мигновено, хвана сокола и го закачули с умело движение, а след това го завърза с копринена корда към кожения повод на китката на младата жена. Мирей изсмука избликналата от другата й ръка кръв, изпръскала и лицето, и косата й. Туарегът зацъка с език, откъсна ивица муселин и превърза разкъсаната й ръка. Човката на птицата бе засегнала място в опасна близост с артерия.

— Хвана го, за да можеш да ядеш — отбеляза той с тъжна усмивка, — а се оказа, че той те изяде теб. — Пое превързаната й ръка и я приближи до незрящия сокол, стиснал с острите си нокти другата й китка.

— Погали го — посъветва я Шахин. — Нека разбере кой е господарят. Трябва ти една луна и три четвърти, за да пречупиш един хур, но ако живееш с него, ако се храниш с него, ако го галиш и му говориш — дори ако спиш с него, — той ще бъде твой до началото на новата луна. Какво име ще му дадеш, за да го научи отсега?

Мирей погледна гордото диво създание, стиснало треперещо ръката й. За момент забрави болезненото пулсиране на наранената си китка.

— Шарло — отвърна тя. — Малкият Карл. Хванах един малък Карл Велики, който се спусна от небесата.