Катрин Невил - Осем

Влязох в банята — вана, мивка, тоалетна чиния и биде. Душ нямаше. Завъртях кранчето и потече ръждива вода. Оставих я да тече няколко минути с надеждата да се появи по-чиста, ала нито цветът се промени, нито стана по-топла. Супер. Сигурно е много забавно да се къпеш в ледена ръжда.

Върнах се в спалнята и отворих гардероба. Дрехите ми вече бяха извадени и поставени на закачалки, а куфарите оставени отдолу. Май хората тук обичат да ровят из чуждите вещи, помислих. Нямах нищо тайно в багажа си. Вече си бях научила урока с куфарчето, което забравих в сградата на ООН.

Грабнах телефона, свързах се с оператора в хотела и му дадох номера на компютъра на Ним в Ню Йорк. Служителят каза, че ще ми се обади, когато осъществи връзка. Съблякох се и влязох във ваната, вече до половината пълна с оранжева вода. Отпуснах се в нея.

Телефонът звънна тъкмо когато разтривах някакво подобие на сапун по тялото си. Увих се с износена кърпа, излязох още мокра навън и вдигнах слушалката.

— Много съжалявам, мадам — заяви операторът, — но вашият номер не отговаря.

— Как така не отговаря? — попитах аз. — В Ню Йорк не е нощ. Звъните на служебен телефон. — Освен това компютърът на Ним беше включен по двайсет и четири часа.

— Не, мадам, проблемът е в кода за града. Затова не мога да се свържа.

— Града ли? Искате да кажете, че Ню Йорк не отговаря? — Не бе възможно да изчезне за един ден. — Вие сигурно се шегувате. В Ню Йорк живеят десет милиона.

— Може операторът да си е легнал, мадам — отвърна спокойно той. — Или пък да е отишъл да похапне.

Добре дошла в Алжир, помислих си аз. Благодарих на човека за отделеното време, върнах слушалката на мястото й, приближих се до високите френски прозорци и ги отворих, за да усетя аромата на екзотичните бели цветя.

Загледах се в звездите над морето. Оттук изглеждаха далечни и студени като скъпоценни камъни, обсипали индиговосин плат. Почувствах се неизказано сама, далеч от всичко познато. Бях се пренесла, без дори да усетя бързината, с която се бе случило, в един напълно нов свят.

Най-сетне влязох вътре, пъхнах се във влажното легло, застлано с ленени чаршафи, и се унесох, докато се взирах в звездите, надвиснали над брега на Африка.

Когато долових първия звук и отворих очи в тъмното, си помислих, че сънувам. Блестящият циферблат на часовника до леглото показваше дванайсет и двайсет. В апартамента в Ню Йорк нямах часовник. Бавно осъзнах къде се намирам и се опитах да заспя отново, ала тогава звукът долетя пак, точно пред прозореца — ритмично металическо подрънкване на велосипедна верига.

Като пълна глупачка бях оставила прозорците с изглед към морето отворени. И ето че сред дърветата забелязах осветената от луната сянка на мъж, стиснал рамката на колело. Значи не съм си въобразила!

Сърцето ми биеше тежко, докато спусках крака от леглото, за да пропълзя до прозорците и да ги затворя със замах. В същия момент осъзнах, че щях да се сблъскам с два проблема. Първо, нямах никаква представа как се заключваха (ако изобщо се заключваха!) и, второ, бях гола. По дяволите! Беше прекалено късно да тръгна да обикалям из стаята, за да търся нещо за обличане. Дръпнах се до най-отдалечената стена и се прилепих към нея в напразен опит да напипам някаква заключалка, която да ме спаси.

В същия момент чакълът изхрущя, сянката пристъпи към прозореца и подпря велосипеда на стената.

— Нямах представа, че спиш гола — прошепна той. Веднага познах мекия славянски акцент. Беше Соларин. Цялата се изчервих и имах чувството, че излъчвам червено сияние в мрака. Копеле гадно!

Вече прехвърляше крака си през перваза. Боже господи, той се канеше да влезе! Ахнах и се втурнах към леглото, дръпнах чаршафа и се загърнах в него.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извиках, когато натрапникът стъпи в стаята, затвори прозорците и ги заключи.

— Не получи ли бележката ми? — попита той, затвори кепенците и пристъпи към мен в тъмното.

— Имаш ли представа колко е часът? — изсъсках аз, когато той приближи. — Как успя да дойдеш? Вчера си бил в Ню Йорк…

— Ти също — отвърна Соларин и посегна да запали осветлението. Огледа ме с усмивка и се настани на леглото ми, сякаш стаята бе негова. — Ето че и двамата сме тук. Сами. Чудесно местенце край морето. Не мислиш ли, че е много романтично? — Сребристозелените му очи заблестяха на светлината на лампата.

— Романтично ли? — изфучах и се загърнах още по-стегнато в чаршафа. — Не искам да припарваш около мен! Всеки път, когато те видя, пречукват някого…