Катрин Невил - Осем

— Внимавай — предупреди ме той. — Стените тук може да имат уши. Облечи се. Ще те заведа някъде, където да поговорим спокойно.

— Ти да не си полудял! — възкликнах аз. — Няма да мръдна от стаята, особено пък с теб ! Освен това…

Той се изправи, бързо пристъпи към мен и стисна чаршафа с една ръка, сякаш се канеше да го изтегли. Погледна ме с крива усмивка.

— Облечи се, за да не се налага да те обличам аз — настоя. Усетих как кръвта се качва към лицето ми. Дръпнах се и се отправих към дрешника с всичкото достойнство, което ми бе останало. След това бързо се скрих в банята, за да се преоблека. Кипях от яд, когато треснах вратата. Този мръсник очевидно си въобразяваше, че може да се появи изневиделица, да ме стресне, докато спя, и да ме заплаши да… Ако не беше толкова хубав…

Какво искаше? Защо ме преследваше? Защо бе дошъл чак в другия край на света? И какво, питах се, прави с това колело?

Обух си дънки и широк червен кашмирен пуловер, нахлузих старите си еспадрили. Когато излязох, Соларин се бе настанил върху смачканите чаршафи и разиграваше партия на шаха на Лили, който сигурно бе намерил, докато е ровил в нещата ми. Вдигна поглед и ми се усмихна.

— Кой печели? — попитах иронично.

— Аз — отвърна напълно сериозно той. — Винаги печеля. Стана, огледа още веднъж разположението на фигурите си, после отиде до дрешника, извади яке и ми го подаде.

— Изглеждаш чудесно — призна той. — Не си толкова привлекателна, колкото в одеждите, в които те заварих, но и тези стават за среднощна разходка по плажа.

— Сигурно си напълно луд, ако си въобразяваш, че ще обикалям пустия плаж с теб.

— Не е далече. — Явно не обърна внимание на думите ми. — Ще те заведа в едно кабаре на брега. Там сервират ментов чай и има танцьори на кючек. Много ще ти хареса, скъпа моя. В Алжир жените може и да са забулени, но танцьорите на кючек са мъже!

Поклатих глава и го последвах навън, а той заключи вратата с ключа, който вече бе успял да конфискува. След това го пъхна в джоба си.

Луната бе ярка и на нейната светлина косата на Соларин бе станала сребриста, а очите му изглеждаха прозрачни. Тръгнахме по тясната плажна ивица и видяхме блясъка на залива чак до Алжир. Вълните тихо се плискаха по мокрия пясък.

— Прочете ли вестника, който ти изпратих? — попита той.

— Значи ти си бил? Защо?

— Исках да знаеш, че вече са разбрали за убийството на Фиск. Както ти казах.

— Нямам нищо общо с неговата смърт — побързах да го уверя и събух еспадрилата, за да изтърся пясъка.

— Имаш, и още как. Все ти го повтарям. Да не би да мислиш, че съм минал хиляди километри, за да надничам през прозореца на стаята ти? — попита нетърпеливо той. — Вече те предупредих, че си в опасност. Английският ми не е безупречен, но май го говоря по-добре, отколкото ти се струва.

— Ти си единственият, който е в опасност — сопнах му се аз. — Откъде да знам, че не си убил Фиск? Доколкото си спомням, последния път, когато те видях, ти ми открадна куфарчето и ме остави с тялото на шофьора на приятелката ми. Откъде да знам, че не си убил и Сол и не си се опитал да ме натопиш?

— Аз наистина убих Сол — призна тихо Соларин. Когато се заковах намясто, той ме погледна много сериозно. — На кого още съм видял сметката?

Не можех да кажа и дума. Краката ми бяха като приковани за земята, а кръвта ми сякаш спря да тече. Нима се разхождах по самотния плаж с убиец?

— Би трябвало да ми благодариш — каза Соларин, — че взех куфарчето ти с мен. Можеха да те свържат със смъртта на Сол. Направих почти невъзможното, за да ти го върна.

Отношението му започваше да ме дразни. Пред очите ми бе бледото лице на Сол, отпуснат на каменния блок. Сега вече знаех кой го е сложил там.

— Боже, много ти благодаря — обадих се най-сетне вбесена. — Как така ти си убил Сол? Как смееш да ме водиш тук и открито да ми заявяваш, че си убил невинен човек?

— Не викай — предупреди ме Соларин, погледна ме със стоманените си очи и ме стисна за ръката. — Да не би да предпочиташ той да беше убил мен?

— Сол ли? — Изсумтях презрително. Дръпнах се от хватката му и продължих по плажа, но Соларин ме сграбчи отново и ме обърна към себе си.

— Оказва се, че да те защитавам е, както казвате вие, американците, адска досада — призна той.

— Много ти благодаря, но само това оставаше — сопнах се аз, — да ме защитава убиец! Сега можеш да си вървиш и да кажеш на онзи, който те е изпратил…

— Слушай — прекъсна ме Соларин разярен. След това отпусна длани на раменете ми. Разтри ги леко, после погледна към луната и си пое дълбоко дъх. Сигурно броеше до десет, за да се успокои. — Чуй ме — продължи вече по-спокойно, — ами ако ти кажа, че не друг, а Сол уби Фиск. И тъй като аз бях единственият, който можеше да го разобличи, погна и мен. Сега вече ще ме изслушаш ли?