Катрин Невил - Осем

Върнах се в светлия атриум и седнах на мястото си. Отворих телекса: „Прочети вестника. Спортната страница.“ Нямаше подпис, но щом разопаковах вестника, веднага разбрах кой го изпраща. Беше неделният брой на „Ню Йорк Таймс“. Как бе възможно да е доставен толкова бързо? Сестрите на милосърдието май си имаха никому незнайни начини на действие.

Разгърнах страниците според указанията и видях статия за шахматния турнир:

Самоубийството на гросмайстор Антъни Фиск, потресло миналата седмица шахматните среди, предизвика сериозни въпроси сред представителите на нюйоркския отдел „Убийства“. В изявление днес съдебният лекар заяви, че не е възможно 67-годишният британски гросмайстор да е извършил самоубийство. Смъртта му се дължи на „пречупени шийни прешлени в резултат от натиск, упражнен едновременно върху гръбначния стълб и под брадичката“. Не е възможно сам човек да си причини подобна фрактура, „освен ако не застане зад себе си, за да си счупи врата“, заяви лекарят на турнира доктор Осгуд, който пръв прегледа Фиск и изрази съмнение относно причината за смъртта.

Руският гросмайстор Александър Соларин бил по средата на партия с Фиск, когато забелязал „необичайното поведение“ на съперника си. Съветското посолство изиска дипломатически имунитет за гросмайстора, който отказа да приеме подадената му ръка (вж. статия на стр. 6.). Соларин последен е видял Фиск жив и е дал показания в полицията.

Спонсорът на турнира Джон Хърманолд обяснил пред журналисти основанията си за прекъсването на турнира. Днес той призна, че гросмайстор Фиск отдавна имал проблеми с наркотици, и изтъкна, че това е вероятна причина за убийството му.

В помощ на разследването координаторите на турнира са дали на полицията имената и адресите на всичките 63-ма души, присъствали на неделната партия в клуб „Метрополитън“, включително съдиите и играчите.

(Вж. „Таймс“ от следващата неделя с по-пълен анализ: „Антъни Фиск, животът на един гросмайстор“.)

Значи тайната бе излязла наяве и от отдел „Убийства“ бяха започнали да душат. Стори ми се забавно, че името ми е в ръцете на манхатънските ченгета, но, слава богу, те не можеха да стигнат до мен, освен ако не ме екстрадираха от Северна Африка. Зачудих се дали Лили е успяла да се измъкне от инквизицията. Соларин със сигурност не го е направил. За да науча нещо повече за него, отворих на страница шеста.

С огромно учудване се зачетох в „ексклузивно интервю“ под провокативното заглавие РУСНАЦИ ОТРИЧАТ КАКВАТО И ДА БИЛО ВРЪЗКА С УБИЙСТВОТО НА БРИТАНСКИ ГРОСМАЙСТОР. Прехвърлих разсеяно излиянията за „харизматичния“ „тайнствен“ Соларин, сведенията за шахматната му кариера и напомнянето за инцидента в Испания. Същността на интервюто ми разкри много повече, отколкото очаквах.

Първо, Соларин не отричаше, че има нещо общо с убийството. За първи път чувах, че е бил насаме с Фиск в тоалетната секунди преди убийството. Само че руснаците се бяха усетили и веднага бяха гракнали за дипломатически имунитет.

Соларин отказал имунитета (нищо чудно, че е запознат с процедурата) и изявил желание да сътрудничи на местните власти. Отговорът му на въпроса, дали Фиск наистина е приемал наркотици, ме разсмя: „Може би Джон (Хърманолд) има вътрешна информация. При аутопсията не са открити такива вещества.“ По този начин намекваше, че Хърманолд е или лъжец, или пласьор.

Когато прочетох описанието на убийството, както го виждаше Соларин, останах изумена. Той открито признаваше, че няма начин някой да е влязъл в тоалетната, за да убие Фиск, така че оставаше единствено той. Не е имало нито време, нито възможност, тъй като Соларин и съдиите били блокирали единствения път за бягство. Искаше ми се да бях обърнала повече внимание на разположението в „Метрополитън“, преди да замина от Ню Йорк. Оставаше възможността да се свържа с Ним. Той можеше да отиде в клуба и да огледа мъжката тоалетна вместо мен.

Започна да ми се доспива. Биологичният ми часовник напомняше, че е четири следобед в Ню Йорк и че не съм спала от двайсет и четири часа. Взех ключа от стаята и пощата, заслизах по стълбите и излязох в градината. Край стената открих пищните бели цветя с тъмнозелени листа. Цветовете напомняха лилии, отворили се, за да посрещнат лунната светлина и да я приветстват с топлия си аромат.

До вратата ми водеха няколко стъпала. Качих се и отключих. Лампата бе вече запалена. Стаята бе просторна, с покрит с теракота под, гладки шпакловани стени, от френските прозорци се виждаше морето, ширнало се зад туфите с екзотичните бели цветя. На леглото бе просната тежка вълнена покривка, друга, подобна на нея, но по-малка, се виждаше на пода. Иначе мебелировката беше оскъдна.