Катрин Невил - Осем

— Мадам — отвърна шофьорът, поклати глава и ме поглед на странно през огледалото, докато светлините отзад не го накараха да примижи, — въпросният Шариф не работи за имиграционните. Работата му не е да посреща пристигащите в Алжир. Не е негово задължение да ви следи, за да се увери, че сте стигнали здрава и читава в хотела. — Той си позволи да се пошегува, въпреки че гласът му продължаваше да трепери. — Задълженията му са много по-важни.

— Така ли? — попитах изненадана аз.

— Не ви е казал — продължи шофьорът и отново вдигна очи към огледалото. — Въпросният Шариф е шефът на тайната полиция.

По начина, по който шофьорът ми каза „тайна полиция“, имах чувството, че говори за някакъв хибрид между ФБР, ЦРХ КГБ и Гестапо. Нещастникът ми се стори невероятно облекчен, когато спря пред хотел „ар-Риад“, ниска сграда с изчистени линии, заобиколена от пищна растителност, с малко езеро в причудлива форма и фонтан на входа. Закътана в горичка, която отвеждаше чак до морето, а входът и алеята отпред бяха облени в светлина.

Щом слязох от таксито, забелязах фаровете на преследвачите да отбиват сред гъстата гора. Съсухрените ръце на шофьора трепереха, когато пое багажа ми и го понесе в хотела.

Последвах го и му платих. Щом си тръгна, казах името си на рецепцията. Часовникът над гишето показваше десет без петнайсет.

— Не мога да повярвам, мадам — закърши ръце служителят. — Нямам резервация на ваше име. За съжаление всичко е заето. — Той се усмихна, сви рамене, обърна ми гръб и се зае с някакви документи. Забелязах, че навън не чакат наредени таксита, а да тръгна пеша към Алжир през тъмната гора, макар и охранявана от полицията, не беше много разумно.

— Трябва да има грешка — възразих високо. — Резервация, та ми бе потвърдена преди една седмица.

— Сигурно е за някой друг хотел — отвърна той с любезна усмивка, която, изглежда, бе национална черта. Нямаше да му позволя отново да ми обърне гръб.

Хрумна ми, че това може да се окаже урок, който да ми бъде от полза. Да не би това безразличие да е просто прелюдия, просто загрявка за истинската сделка. Типичен арабски подход. Може би тук трябваше да се пазариш за всичко, не само за многомилионните договори, дори за потвърдена хотелска резервация. Реших, че си струва да проверя теорията си. Извадих банкнота от петдесет динара от джоба си и я плъзнах на гишето.

— Ще бъдете ли така любезен да приберете багажа ми зад рецепцията? Шариф, chef de sécurité , знае, че може да ме намери тук… така че ще му предадете ли, че съм в лоби бара, когато дойде? — Това не е лъжа, казах си. Шариф наистина знаеше, че ще бъда тук, още повече, че главорезите му ме бяха изпроводили чак до входа. А пък рецепционистът едва ли щеше да вдигне телефона и да се обади на небезизвестния Шариф, за да провери къде смята да ходи тази вечер.

— Моля да ми простите, мадам — извика той, погледна бързо книгата за регистрация и прибра парите с добре отработен жест почти незабележимо. — Току-що забелязах, че наистина имаме резервация на ваше име. — Огради я с молив и ми отправи вече познатата чаровна усмивка. — Да викна ли носач да отнесе багажа ви в стаята?

— Много мило от ваша страна — отвърнах и подадох на носача няколко банкноти. — Междувременно ще се разходя. Бихте ли изпратили ключа ми в лоби бара, когато всичко е готово?

— Разбира се, мадам — грейна рецепционистът. Сложих чантата на рамо и се отправих към заведенията.

Барът и ресторантът бяха ниски модерни пристройки към хотела, ала щом завих зад ъгъла, попаднах в просторно помещение, нещо като атриум. Стените бяха бели, на места украсени с причудливи скулптури, които се извисяваха чак до петнайсетметровия куполообразен таван с отвори към звездното небе.

На десет метра над фоайето бе разположена тераса с бар, която сякаш висеше във въздуха. От единия й край се спускаше водопад, извиращ незнайно откъде. Водите му падаха свободно надолу и разхвърляха пръски по каменната задна стена. Долу потъваха в пенлив басейн, изсечен в полирания мраморен под на фоайето.

От двете страни на водопада като двойни спирали се извиваха стълби, които водеха към атриума. Прекосих фоайето и тръгнах по лявото стълбище. Полски цветя цъфтяха между камъните. По стените се спускаха красиви пъстри килими.

Подовете бяха от лъскав мрамор в различни нюанси. Около плътни персийски килими бяха пръснати кътове за сядане, с медни подноси, кожени дивани, изумителни тъкани и медни самовари за чай. Въпреки че атриумът представляваше просторно помещение с огромни прозорци, които гледаха към морето, всеки кът създаваше някаква интимност.