Катрин Невил - Осем

Беше около трийсетгодишен, мускулест, загорял и красив. Заобиколи бюрото с грацията на котка, а мускулите му изпъкнаха под тънката материя на безупречния антрацитен костюм. Гъстата му черна коса бе сресана назад и откриваше маслинова кожа, изваян нос и плътни устни. Спокойно можеше да мине за италиански жиголо или за френска филмова звезда.

— Това е всичко, Ахмет — заяви той с копринен глас към въоръжения, който задържа вратата, за да мина. Ахмет се отдръпна и на излизане затвори безшумно.

— Госпожица Велис, нали? — започна домакинът и ми посочи един от столовете срещу бюрото. — Очаквах ви.

— Моля? — Останах права и го погледнах право в очите.

— Моля да ме извините, не искам да се правя на тайнствен. — Той се усмихна. — Моята служба преглежда всички издадени визи. Не са много жените , които кандидатстват за работни визи. Смея да кажа, че вие сте първата. Признавам, че бях любопитен да се запозная с такава жена.

— Ето, вече задоволихте любопитството си — заявих и се обърнах да си ходя.

— Мила госпожице — прекъсна ме той, предвидил бягството. — Моля, заповядайте, седнете. Не съм човекоядец, няма да ви се нахвърля. Аз съм началникът на охраната. Наричат ме Шариф. — Белите му зъби блеснаха в очарователна усмивка, когато се обърнах и неохотно се настаних на предложения стол. — Позволете да отбележа, че сафари костюмът много ви отива. Не е просто елегантен, а изключително подходящ за страна, в която пустинята заема три хиляди километра. Имате ли намерение да обиколите Сахара по време на престоя си, госпожице? — попита небрежно той и се настани зад бюрото.

— Ще пътувам, където нареди клиентът ми — отвърнах аз.

— А, да, клиентът — продължи той с копринения си глас. — Доктор Кадир, Амил Камил Кадир, министърът по проблемите на петрола. Мой стар приятел. Предайте му поздрави от мен. Доколкото си спомням, лично е ходатайствал за визата ви. Може ли да видя паспорта ви, ако обичате? — Вече бе протегнал ръка и аз забелязах златно копче за ръкавел, вероятно конфискувано на митницата. Едва ли служителите на летището получават чак такива заплати.

— Чиста формалност. При всеки полет подбираме хора по случаен признак и извършваме по-щателна проверка на митницата. Може да не ви се случи отново през следващите двайсет или сто пътувания…

— В моята страна — започнах да обяснявам — хората ги въвеждат в частни офиси по летищата, ако са заподозрени в незаконен трафик. — Знаех, че прекалявам. Само че нямаше да се оставя да ме подведе държането му на хамелеон, нито златните копчета за ръкавели, нито зъбите, достойни за филмова звезда. Бях единствената от целия полет, поканена в този офис, и единствената, на която щяха щателно да преровят багажа. Освен това забелязах израженията на служителите, докато ме зяпаха и шушукаха. Те са ме чакали. И причината не беше любопитството им към жена, тръгнала по работа в мюсюлманска страна.

— Аха — възкликна той, — страхувате се, че ви подозирам в незаконен трафик ли? За мое нещастие единствено колежките имат право да претърсват пътничките за контрабанда! Не, искам да видя само паспорта ви… засега.

Той започна да разглежда паспорта ми с огромен интерес.

— Не бих познал възрастта ви. Не изглеждате на повече от осемнайсет, а виждам, че съвсем скоро е минал рожденият ви ден. Вече сте на двайсет и четири. Много интересно… знаете ли, че рожденият ви ден, четвърти април, е свят ден за исляма?

В този момент думите на гадателката сами изскочиха в мислите ми. Когато ми беше казала да не споменавам за рождения си ден, бях забравила, че датата е записана и в паспорта, и в шофьорската ми книжка.

— Дано не съм ви уплашил — добави той и ми отправи странен поглед.

— Ни най-малко — отвърнах небрежно. — Ако сте готов…

— Не искате ли да научите повече — продължи мило той, без да ми обръща внимание, протегна се и придърпа към себе си чантата ми. Нищо чудно това да бе поредната „формалност“, ала аз се чувствах все по-притеснена. В голяма опасност си , нашепваше глас дълбоко в мен. Не се доверявай на никого, озъртай се през рамо, защото на тази ръка е записано… Четири е месецът, а и денят.

— Четвърти април — повтори Шариф, докато вадеше червила, гребен, четка за коса от чантата ми и ги поставяше внимателно на бюрото също като доказателства в процес за убийство. — В исляма го наричаме „Денят на изцелението“. Имаме два начина за отчитане на времето: ислямската година, която е лунната година, и соларната година, която започва на двайсет и първи март според западния календар. И с двете са свързани много традиции. Когато започне соларната година — продължаваше той, докато вадеше тетрадки, химикалки и моливи от чантата, за да ги подреди в отделни редици, — Мохамед ни е оставил завет да рецитираме от Корана по десет пъти всеки ден през първата седмица. През втората седмица, щом станем, трябва да дъхнем на съд с вода и да отпиваме от същия съд седем дни подред. След това — на осмия ден… — Шариф неочаквано вдигна поглед към мен, сякаш очакваше да ме хване, че си чопля носа. Усмихна ми се небрежно и аз се постарах да му отвърна по същия начин.