Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Колкото повече наближаваше краят на едномесечния ми срок, толкова по-високо и мелодраматично звучеше този въпрос. Но никой не ми отговаряше на него: нито одушевеният следовател, нито железният умивалник.

Само във вторниците и четвъртъците общувах пълноценно с живи хора. Наблюдавах реакция на събеседници. Два пъти седмично. Десетина минути разговор със следователя, след което също толкова кратък разговор с рижия адвокат. Час и половина за петнайсет дни. През останалото време разполагах с толкова безмълвие и самота, колкото можех да издържа — но вече започвах да разбирам, че едва ли ще издържа.

Утрото започваше с едно тъпо „стани!“. След час се чуваше „чай!“ и аз пъхах през отвора втория си приятел, железния чайник, и го получавах пълен догоре с гореща, прозрачно кафеникава субстанция, на вкус и мирис наистина много подобна на чай. Скоро след това вратата с мощно метално дрънчене се отваряше цялата и влизаше предницата на малка стоманена количка с ламаринена бака за боклук. Зад количката полусъненият ми поглед разпознаваше мрачната физиономия на дневалния затворник. Той казваше или „боклука“, или „помията“. Тръсвах в баката пластмасовото си кошче с отпадъците от моя килиен живот: няколко огризки от ябълки и десетина фаса.

После идваше „закуската“.

Между осем и девет сутринта вратата отново се отваряше и влизаше старшият надзирател — от младшите го отличаваше по-демократичният, за да не кажа откровено разхайтен вид, както и червената лента на ръката с надпис ДПНСИ, което означаваше „дежурен помощник-началник на следствения изолатор“.

— Всичко точно ли е?

— Точно е.

И отново оставах сам.

След час до час и половина тишината се пропукваше от думата „разходка“, следваха „обяд“, „вечеря“, между осем и девет отново проверка — втори за денонощието и последен диалог във вид на същия въпрос от шест срички и също толкова равнодушния отговор. Накрая в десет часа следваше финалът: „отбой“.

Получавах още някакви живи сигнали от живи хора, докато ме извеждаха на разходка („стой“, „с лице към стената“, „върви“) или веднъж седмично при похода до банята, но като цяло затворът общуваше с мен, използвайки не повече от десетина кратки команди.

Радио „Маниак“, което според стопаните на дранголника трябваше да спасява обитателите от нервния стрес, свързан със самотата, просто не можеше да се възприема адекватно. През повечето време държах силата на звука на минимум. Понякога рискувах и го засилвах, за да се разсея. Честно се опитвах да изслушам някой репортажен откъс. Но най-късно след няколко минути с ужас отново завъртах копчето обратно на часовниковата стрелка. Някогашната общосъюзна радиостанция звучеше плоско, бездарно, ужасяващо вяло. Само допреди десет години този същият „Маниак“ монополно владееше аудитория от триста и трийсет милиона души — а ето че се беше превърнал в нещо прашно и скучно до отвращение.

Прозорецът на килията ми гледаше на запад. От пладне чак до вечерта слънцето успяваше дори през двуслойното матово стъкло да нажежи предметите, въздуха, че и мен самия. В дни, когато нямаше вятър, ставаше истинска жега. Лягах си само по боксерки, без да се завивам.

Но на двайсет и първото утро се събудих много рано, още преди съмване, разтреперан от студ. Побързах да се завия с чаршафа и задрямах, но не за дълго. Скоро температурата падна още. Зад прозорците зазвуча монотонният шум на обилен дъжд. Вмъкнах се под одеялото, стоплих се и спах до късна утрин. Едва когато чух „разходка“, се събудих.

Вратата вече се отваряше, а аз още си обувах анцуга; на излизане успях с бързо движение да пусна чешмата, да гребна малко вода и да си наплискам натежалите клепачи.

И чак когато се озовах в карето за разходки и окончателно дойдох на себе си, видях и осъзнах, че лятото беше свършило. Просторът бе прохладен и свеж. Ръцете и раменете ми моментално измръзнаха. Широки плитки локви покриваха нащърбената настилка на двора. Есента бе дошла. Задаваше се и зимата, а след нея и Нова година!

Ако си млад, здрав, силен и сигурен в себе си, отлитането на поредното весело лято се изживява леко като мимолетна тъга, като безболезнен повей на някаква далечна тревога. Но през онази есен, моята двайсет и осма есен, която посрещах толкова оригинално на толкова страшно и романтично място, зъзнейки, обгърнал с длани раменете си, прекрачвайки локвите, отразили яркосиньото небе, което сякаш бе затиснало квадратите на горната решетка — бях принуден да призная пред себе си, че младостта ми отива към финала си. Пред мен все по-близо се възправя суровата трийсета годишнина. Превалът! Как ще го достигна? Като какъв? Какъв ще бъда?