Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ще ти кажа. Тук — наляво. Знаеш ли нещо за финансовия пазар? За банкерския бизнес?

— Почти нищо.

— Ще научиш — увери ме Михаил.

Пристъпът на меланхолия и депресия се смени с бясна активност. Упоритият човек, със силен характер, възприема поредното поражение като повод да удвои усилията си по пътя към победата.

Натиснах газта и завъртях волана. Двигателят изрева. Колелата изсвириха.

Така секна този низ от последователни събития, всяко от които беше причина за следващото: бандитите се бяха наложили за наша с Михаил сметка, после Михаил ме навика и се наложи за моя сметка, на мен ми остана да се наложа за сметка на колата си.

— Не, ти скива ли каква пура пушеше тоя?

— Не го мисли. Скоро и ние ще пушим от същите!

Завъртях копчето да засиля звука и купето се изпълни със страстните призиви на американския певец, който канеше всички дръзки, смели и силни хора в калифорнийския хотел.

Същата вечер, след като непълнолетните бандитчета ни бяха засегнали, си купих пура от един луксозен магазин.

По онова време мислех, че презирам мечтателите, а уважавам само ония, които желаят и постигат желаното. Влязох в един немислимо скъп супермаркет и взех най-голямата, най-дебелата и най-дълга „Хавана“, каквато успях да открия. Изръсих се и за специална метална кутийка. Можеш да попушиш, да угасиш пурата и да я прибереш в джоба си за следващия път. Угасените пури смърдят ужасно, но все пак не по същия начин, както цигарените фасове.

Останаха ми пари за кутия пелмени и шоколадова вафла за жена ми. Джобовете ми останаха празни. Но вече имах нещо, което щеше да подсили имиджа ми. Да ми придаде тежест. Да ме направи по-солиден. Без добра пура нямаш работа на финансовия пазар.

На петнайсетия ден в единичната килия за първи път започнах да си говоря сам. Отначало шепнешком, а после и на глас. Всъщност това не беше диалог на първото ми „аз“ с второто. Иначе бих осъзнал, че клоня към шизофрения, а това изобщо не влизаше в плановете ми. Както казва Салвадор Дали, номерът е да не откачиш. Не — аз започнах да разказвам истории от своя живот.

Обръщах се например към умивалника с думите:

— Сега, приятелю, да ти разправям какви коли съм карал.

Или:

— Искам да ти разкажа за любимите си книги.

Или:

— Глей сега, брато, как направих първата пачка.

Следваха ярки устни трилъри с разкриване на най-различни подробности — интимни, сърцераздирателни и нешаблонни. Налагаше се, естествено, от време на време да сгъстявам боите и да послъгвам. Героят на историите, моят протагонист, веселият, винаги леко пийнал, остроумен, облечен в „Кензо“ Андрюха новобогаташа, беше много по-голям късметлия и по-умен от автора и всеки път излизаше сух от водата. Без хепиенд не върви. Винаги е полезно да допълниш истинската голяма достоверност с малка порция измислица.

Умивалникът си траеше, но беше много внимателен. Избрах за събеседник този полезен емайлиран цилиндър, монтиран здраво в стената, по една проста причина. Практически всичко, което ме заобикаляше, беше от женски или среден род: стената, леглото, решетката, вратата, масата, шпионката. Аз пък исках да общувам именно с мъж. С нещо като приятел. Мъжете, които заедно страдахме в заточение, бяхме общо петима: аз, умивалникът, чайникът, бързоварът и дюшекът. Останалите — възглавницата, калъфката, одеялото, метлата, хавлията, сапунерката, четката и пастата за зъби — не влизаха в джентълменския ни клуб.

Подът и таванът също се водеха мъжкари. Но ние им бяхме дали статут на кандидати. Истинският клуб винаги има действителни членове и кандидати. Така изглежда по-внушително. Кандидатите са с изпитателен срок, минават проверка дали са достойни и чак тогава на специално събрание се приемат за редовни членове.

— Надявам се, господа — провъзгласявах аз след паузата за обяд или за вечеря, — че не съм ви досадил с приказките си. С ваше позволение, предлагам да продължим.

Аудиторията запазваше безмълвие, но шестото чувство ми подсказваше, че слушателите, както членовете, така и кандидатите, очакват продължението. От чучура изведнъж се процеждаше бавна капка и деликатно тропваше по метала.

— Няма страшно! — подхилвах се понякога насред поредната историйка. — Скоро ще ви освободя от своето присъствие. Още две седмици и всичко ще се промени! Ще пуснат моя приятел и бос и той незабавно ще ме измъкне оттук. Ние с него имаме много пари, страшно много. Ние сме богаташи, чаткате ли? Богати сме не по местните, руски мерки, ами по световните! Ние сме неприлично богати! За спасяването ми ще бъдат хвърлени стотици хиляди долари! Това не е шега работа!