Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Господата мълчаливо се съгласяваха: вярно, каква ти шега? Изобщо не е шега. Стотици хиляди — за какви шеги може да става дума?

Няма по-търпеливи и благодарни слушатели от неодушевените предмети. Жалко, че не задават уточняващи въпроси.

На всеки три или четири минути пред вратата тихо прошумоляваше контрольорът — отваряше шпионката и наблюдаваше как се разхождам из килията, бърборя нещо с ораторски жестове. Не му обръщах внимание. Говорех обстойно. Изпилвах подробностите. Стремях се към точност, лекота, достъпност. Не лъжех, но и не изричах цялата истина. В това според мен се състои изкуството на късия разказ. Или на показанията в следователския кабинет.

Вечерно време в нашия клуб посрещахме важен визитьор, винаги един и същ: генерал Зуев. Без особено мисловно усилие си представях милиционерския сановник, седнал насреща ми, обвит в тютюнев дим. Прозрачните му очи винаги гледат надолу или настрани. Всеки голям началник постоянно гледа нанякъде, но не своя събеседник. Тежат му грижите за съдбините на държавата, той мисли за най-важното, за основополагащото. Не го интересуват особено банкерите и прочее алчни търгаши, докарали се до криминално разследване. Съгласен е да ме изслуша, но бърза и аз схващам, че трябва да изразя мисълта си максимално кратко и ясно. Затова започвам:

— Другарю генерал!

Естествено, той не ми е никакъв „другар“. Какъв „другар“ бе! Той е генерал от МВР, а аз съм директор на нелегална банка. Накиснал се в съмнителни игри спекулант. Но униформените, чиято младост е преминала в благословената Совдепия, изключително много обичат това обръщение. Кажи на някой възрастен, побелял, обременен с голямо семейство катаджия: „другарю старши лейтенант“, и той подсъзнателно те обиква. „Господин инспектор“ дразни слуха му. Кодовата дума „другарю“ е по-проста, по-разбираема, тя установява контакт, напомня за героично минало. Мирише на праха, вдигнат от тачанките, и на дима от танковите двигатели, и на подвизи, и на комисари с прашни шлемове. Тя сама по себе си е парола.

И аз ще изрека тази парола.

— Другарю генерал! — ще кажа аз. — Защо съм в затвора? За какво са тези единични килии, решетки, за какво са дажбите, баландата и всичко останало? Да не съм някой убиец, бандит, грабител? Или съм някой сексуален маниак, който с потекла лига изнасилва момиченца по мазетата? Или пък съм терорист? Брадат резняк, слязъл от планините, за да стреля с гранатомети в името на Аллах, да се свети неговото име? Не, аз съм скромен труженик! Работя по петнайсет часа дневно! Да, нарушавал съм законодателството, не съм снасял, не съм плащал в ковчежничеството на родината, но ще си поправя грешката. Защо точно аз да лежа в затвора?

Ще ви платя колкото трябва — ще продължа тихо, по възможност — шепнешком, забил поглед между веждите на другаря генерал. — Ще дам. Ще платя. Ще внеса според тарифата. Ще депонирам на посочено от вас място. Без проблеми ще споделя личните си, заработени, изключително скъпи на душата ми парични знаци. Само и само да изляза от затвора, да се върна у дома. Кажете колко и къде, на кого и в какъв вид, долари в брой или лири стерлинги по банкова сметка. Само кажете и смятайте работата за свършена…

Генералът се замисля. Заинтригуван е.

— Разбрах мисълта ти — произнася той тихо, но твърдо, и тонът му показва, че дистанцията между нас си остава същата, тоест огромна; той е генерал, а аз — дребен лайнар. — Много скоро ще ти съобщя моя отговор. Ясно?

— Тъй вярно.

Генералът бавно се стопява във въздуха.

Знам, че непременно ще го придумам.

Всеки вторник и четвъртък ме викаха за разпит и тогава аудиторията ми търпеше качествени изменения: съчинявах врели-некипели вече не за дюшека или бързовара, а за живо и мислещо същество, следователя Хватов.

Така и не дадох показания. Невъзмутимият рязански чичка притури към ДЕЛОТО един след друг четири еднакви листа с четири отказа. С подписите на обвиняемия и на неговия адвокат.

Но без протокол в слънчевия прашен кабинет в Лефортовския замък се казаха много интересни и разнообразни неща. Принципът се спазваше: смесвах подробности, интересни факти и фактчета, добавях някой виц или гег и на финала провъзгласявах базовата мисъл, звучаща като гневно възклицание, адресирано до цялата вселена:

— И как така се случи, господа, че Андрюха — умно, свястно момче, енергичен и активен атом на обществото, съпруг и баща, воин, журналист и банкер, далеч не най-долният гражданин — се озова зад решетките? Тук ли му е мястото?