Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Ти си луд — каза Уил.

В отговор Джеф шляпна десетдоларова банкнота на бара. След секунди до нея се залепи още една, поставена от Том. Двамата се извърнаха очаквателно към Уил.

— Добре — каза той, бръкна в джоба на сивите си спортни панталони и измъкна две банкноти от по пет долара.

Кристин ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си, докато отнасяше мартинито на жената, седнала до малката масичка в отсрещния ъгъл. Джеф, облечен от главата до петите в характерното за него черно, с фините си черти и падаща на вълни руса коса, безспорно изглеждаше най-добре от тримата. Тя подозираше, че той тайно си боядисва косата, но никога не би го попитала. Джеф имаше избухлив нрав и никога не се знаеше от какво ще побеснее. За разлика от Том, помисли си и плъзна поглед към мършавия тъмнокос мъж, облечен в сини дънки и карирана риза, застанал отдясно на Джеф. Той побесняваше от всичко. Сто осемдесет и седем сантиметра едва сдържана ярост, помисли си тя и се зачуди как го понасяше жена му.

— Заради Афганистан е — бе признала Лейни едва преди седмица, докато Джеф забавляваше посетителите на бара с историята как Том, вбесен от лошото отсъждане на рефера, измъкнал пистолета от колана на дънките си и пуснал един куршум в чисто новия си плазмен телевизор — телевизор, който той не можеше да си позволи и още не бе изплатил напълно. — Откакто се е върнал… — бе прошепнала тя под вълните от смях, съпровождащи историята, но така и не бе довършила. Изглежда нямаше значение, че Том си бе вкъщи от почти пет години вече.

Джеф и Том бяха най-добри приятели още от гимназията, заедно се бяха записали в армията и бяха отслужили по няколко мисии в Афганистан. Джеф се бе завърнал у дома като герой; Том се бе прибрал разжалван и позорно уволнен, заради безпричинно насилие над цивилен гражданин. И това бе всичко, което знаеше за времето, прекарано от тях там, даде си сметка Кристин. Нито Джеф, нито Том искаха да говорят за това.

Тя постави розовото мартини на кръглата дървена масичка пред тъмнокосата млада жена и разсеяно огледа лицето й с безупречен, макар и малко блед тен. Това на брадичката й синина ли беше?

Жената подаде смачкана двайсетдоларова банкнота.

— Задръжте рестото — произнесе тихо и се извърна, преди Кристин да успее да й благодари.

Пъхна набързо парите в джоба си и се върна на бара. Каишките на сребърните й сандали с високи токчета протриваха голата кожа на глезените й. Сега мъжете се обзалагаха кой ще може да задържи най-дълго фъстък на носа си. Том би трябвало да спечели, без никакви ръце, помисли си тя. Той можеше да се похвали с естествен ръб на върха на носа си, какъвто другите нямаха. Носът на Джеф беше тесен и прав и красиво изваян, както всичко останало по него, докато този на Уил бе по-широк и леко прегърбен, което само подсилваше впечатлението за ранимост и уязвимост. Защо ли изглежда толкова раним? — зачуди се тя и реши, че навярно прилича на майка си.

Джеф, от друга страна, изглеждаше точно като баща си. Знаеше, понеже се бе натъкнала на стара снимка на тях двамата, докато разчистваше едно чекмедже в спалнята, скоро след като се бе нанесла при него преди около година.

— Кой е този? — бе попитала, когато чу Джеф да се приближава зад нея и посочи суровия на вид мъж с вълниста коса, наперено ухилен, положил тежко огромната си ръка върху рамото на малко момче със сериозно лице.

Джеф бе изтръгнал снимката от ръката й и я бе върнал в чекмеджето.

— Какво правиш?

— Просто се опитвам да отворя малко място за някои от моите неща — бе отговорила, нарочно пренебрегвайки тона му, който я предупреждаваше да се откаже. — Ти и баща ти ли сте тук?

— Да.

— Така си и помислих. Изглеждаш точно като него.

— И майка ми все това повтаряше. — След което бе затръшнал чекмеджето и бе напуснал стаята.

— Ха-ха — аз печеля! — изкрещя Том и триумфално стрелна юмрук във въздуха, след като фъстъкът, закрепен на носа на Джеф, се търкулна покрай устата и брадичката му и падна на пода.

— Хей, Кристин — подвикна Джеф. В тона му се долавяше достатъчно напрежение, което подсказваше колко много мрази да губи, дори и за нещо толкова незначително. — Какво стана с тези мартинита с вар?

— Нар — поправи го Уил, но тутакси съжали, че го е направил. Гняв като светкавица проблесна в очите на Джеф.

— Какво, по дяволите, е нар впрочем? — попита Том.

— Червен плод, твърда обвивка, стотици семена, много антиоксиданти — отговори Кристин. — Предполага се, че е много полезен. — Тя постави първото бледорозово мартини на бара пред тях.