Матю Райли - Петимата велики воини

Натисна спусъка.

Чу се рязко изсвистяване.

Високотехнологичната захващаща кука излетя от подобното на пистолет устройство, металните й нокти изскочиха, а петдесетметровото въже от подсилен найлон я последва като опашка.

Зъбците на куката удариха стената на бездната, застъргаха по нея в търсене на опора и — хак! — намериха грапавина в скалата и зацепиха. Въжето моментално се опъна и падането рязко и жестоко спря. На Джак му бе нужна цялата му сила, за да се задържи за изстрелващото устройство.

Но успя и докато политаше към вертикалната стена, последното, което зърна зад себе си, бе шокираната, бясна, безсилна, ужасена и победена физиономия на Ножа, който продължаваше да пада в черната пустота. Злата му мисия се оказа провал — провал, който се умножаваше стократно от осъзнаването, че Джак Уест го е надвил с едно от собствените му оръжия и че не му остава нищо друго, освен да умре самичък.

Джак удари стената на пропастта с такава колосална сила, че сблъсъкът едва не извади лявата му ръка от раменната става.

Тишина.

За момент остана да виси на въжето на магнитната кука и да се поклаща покрай стената на бездънната пропаст, високо над центъра на света и най-малко на триста метра под обърнатата бронзова пирамида на Върха. Въпреки огромните си размери сега тя определено изглеждаше мъничка.

Затвори очи и въздъхна. През живота си не беше изпитвал по-голямо облекчение.

— По дяволите, какво си мислеше, Джак? — прошепна той на самия себе си, затаи дъх и изчака притокът на адреналин да заглъхне.

Плясък на криле го накара да вдигне глава. Един малък кафяв сокол скитник кацна на рамото му.

Хор.

Вярната му птица го клъвна дружески по ухото.

Джак се усмихна уморено.

— Благодаря, Хор. И аз се радвам, че оцелях.

Откъм Върха се чуха викове и Джак погледна нагоре. Хората на Вълка явно бяха открили, че Стълбът е поставен на мястото му, и сега пращаха група да се добере до него.

Въздъхна. Нямаше никакъв шанс да се изкачи навреме, още по-малко да им попречи. Може и да беше спасил света и живота им, и да бе убил предателя сред тях, но сега лошите щяха да грабнат плячката — наградата на Втория стълб, загадъчната концепция, известна само като топлина.

Нищо не можеше да направи, за да ги спре.

Обърна се към Хор.

— Идваш ли?

Отново погледна пирамидата високо горе, пое дълбоко дъх, нави въжето на магнитната кука, закрепи се за грубата повърхност на стената и започна дългото катерене обратно.

Нужен му бе почти цял час, за да изкатери стената на бездната — изстрелваше магнитната кука нагоре, изкачваше петдесетте метра въже, след което отново я изстрелваше.

Упражнението бе бавно, тъй като в по-голямата си част стената бе гола и гладка и понякога куката нямаше къде да се захване и просто падаше надолу към него.

Но след петдесетина минути катерене Джак най-сетне се прехвърли през ръба на пропастта и остана да лежи задъхан по гръб. Хор леко кацна до него.

Джак погледна великолепния подземен град, построен като допълнение към обърнатата пирамида, с неговите кухи кули и улици от черна като мастило течност. През гората от мостове и сгради се виждаше огромният зикурат, който се издигаше в центъра му. Цялата сцена бе озарена в кехлибарено от угасващите сигнални ракети на Вълка.

Естествено, цялата суперпещера вече беше пуста — екипът на Вълка отдавна се беше изтеглил.

Джак с тъга отбеляза, че са си тръгнали и неговите спътници, близнаците Адамсън и Морския рейнджър. Явно го бяха взели за мъртъв и с всички основания бяха забързали по дългия подводен проход, който водеше към открития океан и подводницата на Морския…

Движение.

Джак рязко се извъртя и закова поглед във върха на зикурата, който едва се виждаше между всички тези кули.

— Боже мой… — ахна той, когато разбра кого вижда.

Там, седнало съвсем само на върха на могъщото съоръжение, с клюмнала глава и едната ръка на превръзка, седеше малко момче. Най-добрият приятел на дъщеря му — Алби Калвин.

Оставен самичък в това огромно пусто място, с болки в раненото рамо и с очуканата пожарникарска каска на Джак Уест в скута, Алби беше изгубил всякаква надежда за спасение и чакаше последните сигнални ракети да угаснат със съскане. И изведнъж чу вика.

— Алби! Албииии!

Рязко вдигна глава — по бузите му отново течаха сълзи — и видя мъничка фигура до ръба на пропастта. Махаше му.

Джак.

Очите на Алби едва не изхвръкнаха от орбитите.