Катрин Невил - Пожарът

До този момент пашата не бе издавал подобно нареждане. Неподчинението бе немислимо. Хаидѐ беше облечена за път, с плътно прилепнали панталони от дебела кашмирена вълна с поръбени с кожа ботуши. Но одалиските, застинали нерешително насред моста, разтреперани по-скоро от страх, отколкото от студ, не смееха да помръднат. Хаидѐ разбираше, че след дванайсет години защитен от всякакви опасности живот тези наивни провинциални момичета предпочитат топлината и относителната сигурност на харема, заобиколени от роби и наложници, пред леденото зимно езеро и неговите незнайни опасности. В интерес на истината и Хаидѐ предпочиташе същото.

Мълчаливо помоли да получи някакъв знак, който да й подскаже какво означаваха ужасните писъци преди малко.

Сякаш в отговор на молбата си в тъмната утринна мъгла над езерото тя различи светлина от огън на отсрещния бряг, пламъци осветиха масивните очертания на двореца на пашата. Построени на издаден нос, назъбените стени от бял гранит с проблясващи в мъглата минарета, сякаш се издигаха от водата — Демир Куле , Желязната кула. Дворецът бе част от укрепена със стени крепост, застанала на подстъпа към широкото десет километра езеро в състояние да издържи атаката на десетхилядна армия. Двегодишната въоръжена обсада от страна на османските турци доказа, че крепостта е непревземаема.

Непревземаема като целия този планински, осеян с остри върхове къс земя — Шкипетария , страната на орлите. Девствено, непревземаемо място, населено с независими, непобедими хора, наричащи себе си тоски , „суровите“, заради грубите, грапави скали от вулканична пемза, сред които се бяха родили. Турците и гърците я наричаха Албания — Бялата земя, заради каменистите зъбери, увенчани с вечен сняг планински върхове, които я бранеха от всякакви нападения, по вода или по суша. Жителите й, най-древното племе в Югозападна Европа, все още говореха древен език, много по-стар от илирийския, македонския или гръцкия — наричаше се кимерски . Никой друг на света не го разбираше.

Най-своенравен и загадъчен сред тях беше бащата на Хаидѐ, червенокосият Али паша, известен като Аслан , Лъва. Това прозвище той носеше от четиринайсетгодишен, когато заедно с майка си и нейната банда главорези отмъстил за смъртта на баща си по правилата на хак — кръвната вражда, и така си възвърнал властта над град Тебелен. Първата от множеството негови безмилостни победи.

Днес, седемдесет години по-късно, Али Тебелени, валия на Румелия и паша на Янина, беше създал флот, който съперничеше на алжирския, и бе завладял всички крайбрежни градове чак до Парга, едновремешното венецианско владение. Не се боеше от никого, нямаше кой да го заплаши нито от изток, нито от запад. Той представляваше най-могъщата военна сила в обширната Османска империя след султана в Константинопол. Всъщност бе станал твърде могъщ. Тъкмо в това се състоеше проблемът.

От няколко седмици Али паша се бе уединил в малък манастир сред огромното езеро. С него бяха само дванайсет от най-доверените му поддръжници и Василики, любимата му жена, майка на Хаидѐ. Пашата чакаше заповед за помилване от султан Махмуд II в Константинопол — заповед, която закъсняваше вече осми ден. Единствената и последна гаранция за живота на пашата беше Демир Куле . Шест батареи оръдия британско производство защитаваха крепостта, но освен това в основите й бяха заложени девет хиляди килограма френски експлозиви. Пашата беше заплашил да разруши укреплението, да го хвърли във въздуха, заедно с всички съкровища и останалите хора в него, ако обещаната от султана заповед за помилване не пристигне.

Хаидѐ разбираше, че това е причината Али паша да изпрати да я доведат посред нощ, в този последен, решителен час. Баща й имаше нужда от нея. Тя се зарече да прогони всичките си страхове.

В този миг сред мъртвата тишина Хаидѐ и спътничките й чуха звук. Тих, но ужасяващ. Идваше отблизо, източникът му се намираше на метри от тях, от другата страна на високите треви.

Звук от весла, загребващи във водата.

Момичетата притаиха дъх и наостриха уши. Протегнеха ли ръка, щяха да докоснат самите весла.

През гъстата сребриста мъгла, плъзгайки се по водата пред очите им, минаха три издължени лодки. Виждаха мъжете на веслата като неясни сенки — във всяка лодка имаше по десет или дванайсет души. Навярно бяха повече от трийсетина. Силуетите им се полюшваха ритмично.

Хаидѐ с ужас осъзна, че тези лодки вероятно отиваха на едно-единствено място. Едно-единствено нещо се намираше отвъд мочурището — там, в средата на грамадното езеро. Лодките и техните потайни гребци се бяха отправили към Острова на боровете, а на него се намираше манастирът — последното убежище на Али паша.