Катрин Невил - Пожарът

Точно преди да изчезне, тя хвърли поглед през рамо и се взря в Соларин. Той вече се канеше да я последва, но спря втрещен. Дори от толкова далеч отлично различи светлосините й очи, кичура сребристоруса коса, измъкнал се изпод шала. Това не бе някаква старица, а жена, надарена с поразителна красота и обвита в тайнственост.

Нещо повече. Соларин познаваше това лице. Лице, което бе смятал, че никога вече няма да види.

Миг по-късно жената изчезна.

— Не е възможно! — чу се мъжът да казва.

Нима подобно нещо можеше да се случи? Хората не се връщат от света на мъртвите. А дори да се върнат, надали изглеждат така, както са изглеждали преди петдесет години.

— Познаваш ли тази жена, татко? — попита Екси едва чуто. Соларин се отпусна на едно коляно в снега, прегърна дъщеря си и зарови лице в шала й. Плачеше му се.

— За миг ми се стори позната — отвърна той. — Но със сигурност съм се заблудил.

Притисна детето до гърдите си. През всичките тези години никога не бе лъгал дъщеря си. До днес. Но какво друго можеше да й отговори?

— А какво пише на картичката? — прошепна Екси в ухото му. — Тази с нарисуваната птица?

— Първата дума е опасно — промълви Соларин, като се опитваше да се овладее.

За бога, що за мисъл му бе влязла в главата? Това беше просто халюцинация след дългата седмица лоша храна и ужасен студ. Трябва да се стегне. Изправи се и стисна рамото на дъщеря си.

— Но тук ще стане опасно единствено ако ти забравиш какво съм те учил!

Той й се усмихна, но Екси не отвърна на усмивката му.

— А другите две думи? — попита тя.

— Беречься пожар — прочете Соларин. — Мисля, че просто става дума за Жар-птицата, за феникса, който е нарисуван тук.

Шахматистът замълча и погледна детето.

— На английски това означава „Пази се от пожара“.

После пое дълбоко дъх.

— Хайде да влизаме — подкани я той. — Време е да понатупаш този украински аматьор!

В мига, в който двамата влязоха в Енорийския съвет на Сергиево-Троицката лавра, Соларин разбра, че нещо не е наред. Стените бяха ледени и влажни, потискащи като всичко останало, случило се през тази седмица. Замисли се отново за посланието на жената в парка. Какво ли означаваше?

Тарас Петросян, организатор на турнира, елегантният новобогаташ, облечен в скъп италиански костюм, тъкмо подаваше дебела пачка рубли на един кльощав монах, стиснал грамадна халка с множество ключове. Той току-що бе отключил помещението заради срещата и сега получаваше бакшиш за това. Говореше се, че Петросян е натрупал състоянието си от незаконни сделки с луксозните ресторанти и нощни клубове, които притежаваше. На разговорен руски това се наричаше „блатные связы“. Връзки в криминалните среди.

Въоръжените главорези вече бяха тук — сновяха и се пъхаха навсякъде, твърде явно се притискаха към стените, и то не само за да се предпазят от студа. Освен всичко друго Енорийският съвет, тази ниска, четвъртита и скромна сграда, служеше и за съкровищница на манастирския комплекс.

Изобилието от средновековно църковно злато и скъпоценности беше изложено в яркоосветени стъклени музейни шкафове, пръснати из помещението. Соларин помисли, че ще е доста трудно да се съсредоточат върху шаха с всичкия този ослепителен блясък наоколо. Но ето го и младия Вартан Азов — седеше вече до шахматната дъска, а големите му тъмни очи не слизаха от новодошлите. Екси остави баща си и отиде да го поздрави. Не за първи път на Соларин му се прииска дъщеря му да цапардоса този арогантен хлапак с дъската.

Съобщението не излизаше от главата му. Какво ли искаше да им каже онази жена? Опасно? Пази се от пожара? А и това лице, което той никога не можеше да забрави, лицето от мрачните му сънища, от най-ужасните му кошмари…

Тогава я видя. В стъклената витрина в другия край на помещението.

Като в сън Соларин прекоси Енорийския съвет и се изправи над витрината с втренчен поглед.

Вътре лежеше фигура, която Соларин също смяташе, че никога вече няма да види. Очите му гледаха нещо невъзможно и точно толкова опасно, колкото и лицето на жената, мярнало се отвън в парка. Нещо, което беше отдавна погребано. Отдавна и много далеч оттук. Но въпреки всичко, ето отново бе пред него.

То представляваше тежка фигура, изработена от чисто злато и инкрустирана със скъпоценни камъни. Изобразяваше жена, облечена в дълга роба и седнала в малък павилион, чиито завеси бяха дръпнати встрани.

— Черната царица — прошепна нечий глас до Соларин.