Катрин Невил - Пожарът

Мъжът добре познаваше мрака, нищо че напоследък бе сменил формата си. И доказателство за това бяха охранителите, накацали през няколко метра по обградените с парапети покриви на църквите и по ръба на парковата стена. Всички те носеха черни кожени якета, издути под мишниците от препасаните отдолу оръжия, и огледални слънчеви очила. В ръцете си стискаха радиостанции. Мъжете от тази порода винаги си остават едни и същи, независимо от смяната на режима. Точно като вечно живото КГБ, придружавало неотлъчно Соларин в дните, когато той беше един от най-успешните съветски гросмайстори.

Но шахматистът знаеше, че мъжете тук са от омразните на всички тайни служби, принадлежащи на известната в цяла Русия Московска монашеска мафия. Говореше се, че руската църква е встъпила в неблагочестив съюз с недоволните от новото управление членове на КГБ, на Червената армия и на други „националистически“ групи. Тъкмо това караше Соларин да изтръпва — днешната среща бе организирана от монасите в Загорск.

Минаха край църквата „Свети Дух“ и се отправиха през открития двор към Енорийския съвет, където всеки момент щеше да започне партията. Соларин сведе поглед към дъщеря си Александра — малката Екси. Мъничките й пръсти стискаха здраво ръката му. Тя му се усмихна в отговор, зелените й очи блестяха уверено и сърцето на бащата се сви от болка при вида на хубавото й личице. Всеки път се изумяваше от факта, че двамата с Кат бяха създали нещо толкова красиво.

Соларин не знаеше що е страх — истински страх — до деня, в който се роди това дете. Сега той се мъчеше да не мисли за приличащите на гангстери въоръжени охранители, които се взираха в тях от върха на всяка стена. Наясно беше, че влиза заедно с дъщеря си в леговището на звяра, и от тази мисъл му прилошаваше, но също така знаеше, че крачката бе неизбежна.

Шахът беше всичко за дъщеря му. Отнемеха ли й играта, тя щеше да е като риба на сухо. Може би Соларин също носеше вина, а може би тази любов бе кодирана в гените й. Всички останали се бяха обявили срещу участието в руския турнир — най-вече майка й, но шахматистът знаеше, че това със сигурност е най-важното състезание в живота на Екси до този момент.

През цялата седмица на турнира, седмица на безкраен студ, сняг и киша, на ужасна храна — черен хляб, черен чай и овесена каша, — дъщеря му бе останала непоколебима. Сякаш не забелязваше нищо извън шахматната дъска. Цяла седмица бе играла като млад стахановец, печелеше партия след партия и трупаше точките, подобно на зидар, който реди една върху друга тухлите. Бе загубила само една среща. Двамата със Соларин знаеха, че не може да си позволи да загуби още една.

Не можеше да не я доведе. На този турнир, и в тази последна партия тук, в Загорск, щеше да се реши бъдещето на дъщеря му. Защото и двамата знаеха, че една победа днес щеше да превърне едва дванайсетгодишната Александра Соларина — Екси, в най-младия гросмайстор в историята на шаха.

Момиченцето дръпна баща си за ръката и свали шала от устата си:

— Не се тревожи, татко. Този път ще го победя.

Тя имаше предвид Вартан Азов, младия украинец, който правеше чудеса в шаха. Само с година по-голям от Екси, той бе единственият участник в турнира, който я бе побеждавал досега. Всъщност в онази игра не той беше победил. Екси сама бе загубила.

Започна фаталната партия срещу младия Азов с индийска защита на царя — Соларин знаеше, че тя й беше една от любимите, защото даваше възможност на доблестния черен кон да изскочи пред останалите фигури (по начин, показан от баща й — неин учител и треньор) и да овладее партията. После Екси дръзко бе жертвала царицата си — ход, след който публиката зашумя — и по този начин бе установила контрол над центъра на дъската. По всичко изглеждаше, че малкият безстрашен и опасен воин, доведен от Соларин, щеше да стисне Азов в смъртоносна прегръдка и с пирова победа да го повлече със себе си в пропастта. Но не било писано.

Състоянието си имаше собствено име — Amaurosis Scacchistica . Шахматна слепота. Всеки шахматист го изпитва в кариерата си. Обикновено го наричаха „груба грешка“ — невъзможност да забележиш очевидна опасност. На самия Соларин това се бе случвало веднъж, когато бе съвсем млад. Доколкото си спомняше, чувството напомняше свободно падане в кладенец — премяташ се и не знаеш къде е горе и къде — долу.

До този момент шахматната слепота бе сполитала Екси само веднъж. Соларин обаче знаеше, че момиченцето не може да си позволи да допусне подобна грешка за втори път. Днес това просто не биваше да се случва.