Катрин Невил - Пожарът

Шахматистът се извърна и срещна тъмните очи и непокорната коса на Вартан Азов.

— Открита е наскоро — продължи момчето, — в подземията на Ермитажа в Санкт Петербург, заедно със съкровищата на Троя, открити от Шлиман. Казват, че някога принадлежала на Карл Велики, но била скрита дълго, чак до Френската революция. След това навярно е попаднала в ръцете на императрица Екатерина Велика. Днес я излагат за първи път. — След кратко мълчание момчето добави: — Донесли са я тук специално за нашата среща.

Ужас заслепи Соларин. Вече не чуваше нищо. С Екси трябваше да си тръгнат веднага. Защото тази фигура беше тяхна, най-важната от всички фигури, които бяха събрали и заровили. Как се бе появила в Русия, след като я бяха закопали преди двайсет години на хиляди километри оттук?

Опасно, пази се от пожара? Соларин просто трябваше да се махне веднага, да излезе на чист въздух, да вземе Екси и да замине още сега, а играта да върви по дяволите. Кат е била права, просто той не бе съумял да види цялата картина, да види дъската зад фигурите.

Шахматистът кимна учтиво на Вартан Азов и прекоси помещението обратно с няколко бързи крачки. Хвана Екси за ръка и се отправи към вратата.

— Татко — объркано възкликна момиченцето, — къде отиваме?

— Да се видим с онази жена — отвърна той загадъчно. — С жената, която ти даде картичката.

— Ами партията?

Екси щеше да загуби служебно, ако не беше на мястото си, когато включеха часовниците. Щеше да загуби всичко, за което двамата бяха работили толкова упорито и толкова дълго. Но Соларин трябваше да разбере. Стиснал ръката й, той излезе навън.

От най-горното стъпало пред Енорийския съвет видя жената в противоположния край на парка. Стоеше до портите и се взираше в Соларин с любов и разбиране. Прав беше, наистина я бе познал. Но в същия миг изразът й се промени и на лицето й се изписа страх. Тя вдигна очи към покрива.

Той проследи погледа й и видя охранителя, стъпил високо горе, насочил оръжието си. Без да мисли, шахматистът бутна Екси зад себе си, за да я прикрие с тяло, и отново впери поглед в жената.

— Майко — извика той.

След миг в главата му избухнаха пламъците.

Янина, Албания

Януари 1822 г.

Одалиските, прислужнички в харема на Али паша, прекосяваха заледения мост над мочурището, когато чуха първите писъци.

Хаидѐ, дванайсетгодишната дъщеря на пашата — сграбчи ръката на най-близката от трите й придружителки, до една около петнайсетгодишни, и затаили дъх, момичетата се взряха в мрака. По протежението на отсрещния бряг на огромното езеро Памвотис примигваха факли. Нищо повече.

Писъците ставаха все по-пронизителни, все по-чести — дрезгави, давещи се крясъци, сякаш диви зверове се биеха в гората. Но крясъците бяха на хора — не на ловци, а на преследвани. Мъжки гласове, изтънели от страх, се носеха над езерото.

Самотен керкенез изпляска сепнато с криле сред замръзналите тръстики пред лицата на скупчените девойки, прелетя мълчаливо край тях, устремен след плячката си в дрезгавината, предшестваща зората. Не мина много и виковете и факлите изчезнаха, сякаш мъглата ги погълна. Притъмняло, езерото потъна в сребриста тишина, много по-зловеща от виковете преди миг.

Нима се беше започнало?

Тук, на полюшващия се дървен мост, скрити само от заобикалящите ги гъсти треви на мочурището, одалиските и младата им повереница не знаеха какво да правят — да се върнат обратно в харема на малкото островче зад тях или да продължат, както им беше заповядано, през мочурището до изпълнения с пара хамам, банята на самия край на брега. Заповедта гласеше: под страх от сурово наказание да заведат там дъщерята на пашата преди зори. Край хамама щеше да я чака конен ескорт, за да я отведе при баща й под прикритието на нощния мрак.