Катрин Невил - Пожарът

Другата половина от кодираното съобщение на майка ми.

— Първият дар, който Хестия от гоблена дава, е „богатство“ — ти го преведе от гръцки — продължих да обяснявам аз на Вартан. — Първата фигура от шаха, която майка ми е отбелязала на картата със звездичка и стрелка, която сочи насам, е Черната царица. Самата Хестия символизира Черната царица, поставена в центъра на дъската. Какво по-добро скривалище за тази най-ценна от всички фигури от мястото, където са се родили Обединените нации, мястото, където се съхранява богатството на нациите, така да се каже.

— Тогава сигурно някъде из парка трябва да се намира друг ориентир, който да ни подскаже къде да намерим истинската Черна царица — заключи Вартан.

— Правилно — съгласих се аз. Звучах по-убедено, отколкото се чувствах. Не бях съвсем сигурна, че ще открием онова, за което бяхме тръгнали. Но къде другаде би могло да се намира?

Стръмни стъпала се спускаха надолу по хълма. Ландшафтът на шестнайсетакровия парк беше прекрасен и малко мрачен, приличаше на някаква тайна градина. Всеки път, когато преминавахме под някоя арка или край висока стена от подрязани храсти, или пък завивахме зад някой ъгъл, пейзажът пред нас ни поздравяваше с нови красоти — понякога с висок плискащ вода фонтан, друг път с гледката на ширнала се пред нас овощна градина, на лозе или езеро. Най-после навлязохме под наниз от арки с високи, стени, покрити със специални решетки, по които пълзяха клоните на стари смокинови дървета, извисили изкривените си стволове на поне девет метра височина. Когато преминахме под последната, разбрах, че сме открили онова, което търсехме.

Пред очите ни се разкри голяма водна площ, развълнувана и шумяща. Водата течеше и напомняше на широк, бълбукащ поток. Затова пък беше толкова плитка, че човек можеше да я прекоси едва ли не без да си намокри краката. Дъното беше покрито с безброй кръгли гладки камъчета, потънали наполовина в бетона, оформящи вълнообразни фигури. Далеч от нас, в другия край на басейна, имаше фонтан, представляващ група галопиращи коне, излети от метал, които сякаш излизаха от водата, развявайки гриви от водни пръски високо в небето. Прекосихме потока и загледахме фонтана в далечината. От мястото, на което бяхме застанали, вълните, изрисувани от камъчетата по дъното, се сливаха поради оптичната илюзия и оформяха онова, което бяхме дошли да търсим: огромен сноп зряла пшеница, развълнувана сякаш от тайнствен полъх, носещ се под накъдрената повърхност на водата.

Постояхме няколко мига мълчаливо, после шахматистът докосна леко лакътя ми и посочи към нещо право пред нас. Бяхме стъпили до камък, докосващ крайчеца на водната повърхност, а върху него бе изписано мото:

Severis Quod Metes .

Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Върхът на пшеничния сноп сочеше на север — право към разпенените водни коне от другата страна на потока. Север — същата посока, която оставяше зад гърба си Пискатауей и Маунт Върнън и сочеше към най-високата точка на град Вашингтон.

— Как! — възкликна Вартан, хвана ме за ръката и се взря в очите ми. — Искаш да ми кажеш, че всъщност не търсим просто мястото, където е скрита Черната царица. Тайната се състои в това как сеем и как жънем. Може би дори в това как са започнали събитията и как ние с теб трябва да ги довършим.

Аз кимнах.

— В такъв случай мисля, че знам защо майка ти ни е насочвала към този пшеничен сноп и знам посоката, в която трябва да вървим — продължи Вартан. Той измъкна подробна карта на Вашингтон и посочи нещо на нея. — За да стигнем до мястото, трябва да поемем по алея, която върви покрай този парк и по-точно под него, под стръмния хълм, на който е разположен, и води към Дъмбъртън Оукс Парк, който напомня голяма дива пустош. — Вартан вдигна очи към мен с усмивка. — Алеята е доста дълга и се нарича Алеята на влюбените. Явно е предназначена точно за нашия алхимичен проект. Ако там долу не намерим нищо, довечера просто ще продължим със селскостопанските изследвания, които ни занимаваха и снощи.

Никакъв коментар, поне засега . Цъфналите вишневи дървета наоколо изпълваха въздуха с тежкия си чувствен аромат, но аз се опитвах да не му обръщам внимание. Напуснахме парка, завихме наляво и се отправихме надолу към Алеята на влюбените. Гъстите клони на дърветата скриваха небето над нас, а дебел килим от останали от есента листа застилаше пътеката под краката ни. На моравата отвъд близката каменна стена обаче измежду дърветата се виждаха нарциси, кокичета и синчец, подали главичките си сред свежата пролетна трева.