Катрин Невил - Пожарът

Горе на скалата бях намерила още нещо, запечатано във водоустойчива кутия. Вартан придърпа стола си по-близо, за да го разгледаме заедно. Беше книга, написана на латински, явно копие от друга, с много интересни илюстрации, макар че Вартан допусна, че са били добавени по-късно към текста. Очевидно беше латински превод на много по-древен арабски оригинал.

Книгата на равновесието.

На първата страница бе изписано името на собственика й. Кратко и ясно: Шарло .

— Не се оставяйте да ви мъчат съмнения — превеждаше Вартан. — Човек познава огъня и го прилага в необходимата степен, без да позволява предметът да бъде погълнат от пламъците — това би било допълнителна загуба. По този начин тялото, подложено на действието на огъня, постига равновесие и достига до желаното състояние .

Вартан се обърна към мен.

— Ал-Джабир обяснява как да бъде направен еликсирът — каза той. — Но непрекъснато настоява именно на равновесието, на баланса между четирите елемента — земя, въздух, вода и огън, на баланса вътре в отделната човешка личност и на баланса между нея и заобикалящия я свят. Не разбирам как тази идея може да представлява опасност. — После добави: — Мислиш ли, че майка ти ти е оставила книгата, защото иска не просто ти да откриеш всички фигури, но и да разгадаеш отговора на тайната?

— Сигурна съм, че точно това е желанието й — отвърнах и налях вино в чашите. — Но как бих могла да мисля толкова напред във времето? Само преди една седмица майка ми беше изчезнала, а баща си смятах за мъртъв. Вярвах, че ти си най-злият ми враг и че не съм нищо повече от помощник-готвач с ясно, предсказуемо и подредено ежедневие и че никога повече няма да играя шах, дори животът ми да зависи от това. Сега по всичко личи, че животът ми зависи от това. Не мога обаче да предвидя какво ще се случи дори само след десет минути. Целият свят, който познавах, вече е обърнат с главата надолу. Вече не знам дори какво да мисля.

— Аз знам какво да мисля — каза Вартан с усмивка. — Ти също знаеш много добре. — Затвори книгата, хвана двете ми ръце и нежно притисна устни в косата ми. После се отдръпна и каза: — Как би могла да се изправиш срещу бъдещето си, ако не си решила гатанките на миналото? Не си виновна, че всички постигнати отговори ти показаха, че онова, което си смятала за истина, се оказа илюзия.

— Но след всичко това — попитах — как бих могла изобщо да вярвам в нещо?

— Както Родо ни обясни снощи, по всичко изглежда, че когато се стигне до древната мъдрост, вярата не е достатъчна. Човек трябва да постигне истината. Мисля, че това е посланието на тази книга, която майка ти ти е оставила, посланието, което Ал-Джабир е скрил в шаха преди хиляда и двеста години — заключи Вартан.

— Но какво всъщност е това послание? — попитах раздразнено. — Да кажем, че съберем всички фигури и ги подредим заедно. Какво ще ни стане ясно тогава? Трябва да е нещо, което никой днес не знае.

— Защо да не сглобим веднага някои от парченцата от мозайката, с които разполагаме в момента, и да се опитаме да разберем? — предложи Вартан и ми подаде раницата.

Измъкнах от нея картонения цилиндър, който бях изпратила по пощата до самата себе си, и го пъхнах в ръцете на Вартан, за да го отвори. В него се намираше рисунката на абатисата. Бръкнах още по-дълбоко и измъкнах нарисуваната от майка карта с координати в найлоновото пликче, която бях пуснала на дъното още като тръгвахме от апартамента ми сутринта. В този момент пръстът ми закачи нещо студено и остро на дъното на раницата.

Застинах.

Уплаших се, защото веднага ми стана ясно какво напипвам. Сърцето ми заби бясно още преди да го извадя.

Беше диамантена гривна.

На крайчеца й висеше фигурката на малка тенис ракета, изработена от изумруд.

Седях си на стола, а на пръста ми се полюляваше гривната. Вартан вдигна очи и я видя. Погледа я за миг, после премести поглед върху мен, а аз кимнах. Прилоша ми. Как бе попаднала гривната тук? Колко дълго е била в раницата ми?

В този момент осъзнах, че това е същата раница, която бях оставила преди пет дни заедно с пухеното ми яке в апартамента на чичо в „Четирите сезона“, когато побягнах с Кий. Как бе станало така, че сега я бях намерила да си виси най-невинно на закачалката в апартамента ми, а на дъното й бе скрита диамантената гривна на Сейдж с подслушвателно устройство вътре?

Колко дълго бе стояла гривната там?

— А! — долетя напрегнатият глас на Сейдж от вратата на залата. — Ето ни пак, отново всички заедно. Виждам, че сте намерили гривната ми. Чудех се къде ли съм я изпуснала…