Катрин Невил - Пожарът

Тя влезе и затвори вратата зад гърба си. Мина между масите в залата и протегна ръка. С плавно движение пуснах гривната в чашата си с вино.

— Това не беше много мило от твоя стана — отбеляза Сейдж, вперила поглед в бижуто на дъното на чашата.

Откога ни подслушва? Колко знае? Трябваше да приема най-лошото. Дори и Сейдж да не бе разбрала, че татко е жив, със сигурност знаеше всичко за нещата, които в момента лежаха пред нас на масата, както и колко ценни са те.

Изправих се, за да я погледна в очите, и Вартан стори същото.

Но погледът ми мигновено се премести надолу.

В ръката на Сейдж се бе появил малък револвер със седефена дръжка.

Господи. Аз пък си мислех, че Кий е единствената, която стига до крайности.

— Няма да ни застреляш — казах аз.

— Няма, освен ако не настоявате — отвърна тя. Лицето й изразяваше върховно снизхождение. Тя вдигна предпазителя на револвера и добави: — Но ако чуят изстрел, колегите ми, които чакат отвън, може да дойдат, а те нямат моите скрупули.

Мътните да го вземат. Подкрепления от биячи. Трябваше бързо да измисля нещо. Единствената ми мисъл в момента обаче беше: какво прави тя тук?

— Мислех, че ти и семейството ти сте заминали на дълго пътешествие? — попитах.

— Тръгнаха без мен — обясни Сейдж и добави: — Нямаме нужда от тях в момента. Това е мисия, за която аз съм избрана. Тази наша възможна среща е била планирана, нали се сещаш, може би още от самото ми раждане.

Държеше пистолета небрежно в едната си ръка, докато разглеждаше съсредоточено ноктите на другата, сякаш вчерашният маникюр й се струваше демоде. Очаквах да довърши тирадата си. Тя най-после вдигна очи към мен и Вартан и каза:

— Очевидно, никой от вас няма и най-слабата представа коя съм аз .

Пак тези думи.

Но този път — внезапно — аз се досетих.

Много бавно ужасът се просмука в съзнанието ми подобно на червено вино или кръв, образува пелена, която се спусна пред погледа ми и замъгли залата, Вартан, Сейдж, изправена до мен с пистолет в ръка, готова да повика помощниците си, чакащи пред ресторанта.

Във всеки случай Сейдж не се нуждаеше от помощ, за да се справи с мен. Отново бях нападната изненадващо. Не се нуждаех и от дулото на пистолет, опряно в главата ми, за да видя ясно цялата картинка.

Защо още отначало не бях усетила, че по време на цялата случка в апартамента на чичо някой друг иззад кулисите бе дърпал конците? Защо не бях разбрала още тогава, че през цялото време това не са били нито Розмари, нито Базил, а Сейдж?

Още от самото ми раждане , бе казала тя.

Колко права беше.

Още от детските ни години Сейдж се бе опитвала не да се сприятели с мен, както тогава си въобразявах, за да ме вкара в своята сфера на контрол, в зоната си на влияние и власт.

Сейдж бе напуснала Денвър и се бе преместила във Вашингтон, за да продължи опитите си да проникне във висшето общество почти по същото време, по което и аз се бях преместила в столицата. През тези години почти не я бях виждала, но как можех да знам дали тя не ме е наблюдавала? Сейдж по някакъв начин се бе намесила и в сделката за продажбата на ранчо „Скай“, макар че човек едва ли можеше да си я представи като агент по недвижимите имоти.

В какви ли роли още бе влизала?

Рядко някой забелязваше нещо друго в Сейдж освен външния й вид и превзетия й стил. Тя винаги бе потънала в облак от социални условности, прикривала се бе сред обкръжението си. Но внезапно осъзнах, че винаги, подобно на паяк, застанал в средата на паяжината си, Сейдж се бе намирала в центъра на всички събития, където и да бяха те, винаги бе запозната с всички участници в коя да е интрига. Онова, което й даваше достъп до мислите и делата на всички ни, съвсем не бе едно подхвърлено подслушвателно устройство. Някак тайно беше присъствала на всеки личен разговор.

На частното парти за рождения ден на майка ми в Четирите ъгъла.

На срещата с Лили и Вартан в Денвър.

В хотел „Четирите сезона“ във Вашингтон с Ним, Родо и Гален.

Изведнъж си спомних забележката, която бе подхвърлила тогава за моите отношения с майка ми: изглежда сме грешали .

Сега осъзнах, че тази куха модна поза винаги бе отвличала вниманието ни от истинската роля на Сейдж. Осъзнах и каква бе тази истинска роля, предопределена още от раждането й.

— Значи ти самата си Сейдж Ливингстън.

Тя се усмихна студено, а едната й вежда се вдигна, одобрявайки моята прозорливост.

Вартан ме стрелна с кос поглед.