Катрин Невил - Пожарът

Другата възможност — да газя метри дълбок сняг, за да надникна през прозореца — не ми се видя привлекателна. Защо да се мокря още, след като така и така щях да остана навън? Ами ако все пак успеех да вляза и се окажеше, че вътре няма никой? Не се виждаха следи от гуми, ски или дори от елени.

Така че направих най-умното нещо, което успях да измисля — измъкнах телефона от джоба си и набрах номера на майка ми тук, в хижата. С облекчение чух как след шестото позвъняване секретарят се включи. Надявах се, че може би е оставила на него указание за местонахождението си. Но когато чух гласа на записа, сърцето ми се сви:

— Можете да ме намерите на… — и тя издърдори същите цифри, които беше записала и на моя секретар у дома във Вашингтон. Последните две отново липсваха! Стоях пред вратата, мокра и премръзнала, но вече пламнала от объркване и яд! Къде ли се беше запиляла?

И тогава си спомних играта.

Любимият ми чичо Слава беше по-известен по света като компютърния гений и автор на книги доктор Ладислаус Ним. В детството ми той беше най-добрият ми приятел и все още го имах за такъв, независимо че не го бях виждала от години. Мразеше телефоните и беше се зарекъл никога да не си прокара телефон вкъщи. Затова пък обожаваше ребусите. Беше написал и няколко книги за тях. Помнех, че щом някой получеше от чичо Слава съобщение с телефонен номер, на който можеше да бъде намерен, бяхме сигурни, че този номер е кодирано съобщение. За него бе истинско удоволствие да измисля такива неща.

Малко вероятно бе майка ми да използва същия похват, за да се свърже с мен. Самата тя не беше много добра при дешифрирането на подобни съобщения, а и не би могла сама да измисли кодиран ребус дори животът й да зависи от това.

Още по-невероятна ми се стори идеята чичо Слава да е съставил този ребус за нея. Доколкото знаех, те двамата не си говореха от години, откакто… Откакто се случи онова, за което никога не говорехме.

Но все пак бях сигурна, че числата, записани на телефонния секретар, са кодирано съобщение.

Качих се обратно в лендроувъра и пак запалих двигателя. Да дешифрирам кодирани съобщения, за да открия майка ми, беше за предпочитане пред алтернативата да вляза в хижата с взлом или пък да отлетя обратно във Вашингтон и така и да не разбера къде е отишла в деня на празненството.

Отново прозвъних телефонния секретар и драснах на листче цифрите, които беше записала на него, така че да ги чуе всеки, който се обади. Молех се да успея да дешифрирам съобщението първа, в случай че майка ми наистина беше в беда и се опитваше да се свърже по този начин с мен.

— Можете да ме намерите на 615–263–94… — чух познатия глас.

Ръката ми трепереше, докато записвах.

Разполагах с осем цифри наместо с десет, колкото бяха необходими за провеждане на междуградски разговор. Но ако това беше един от ребусите на чичо Слава, навярно зад него не беше скрит никакъв телефонен номер. Това си беше класически десетцифрен код, чиито последни две цифри липсваха. Тъкмо в тях се криеше тайното съобщение.

Отне ми около десет минути да го разгадая. В дните, когато бях почти толкова добра в ребусите, колкото и моя шантав, но великолепен чичо, щях да се справя по-бързо. Разделих поредицата по двойки (напомням, че последните две цифри липсват) и получих следното: 61–52–63–94.

Много скоро съобразих, че ако разменя местата на числата във всяка двойка, ще получа поредица от числа, повдигнати на квадрат и първото ще е четири. С други думи, поредицата се състоеше от произведенията на числата четири, пет, шест и седем, умножени сами на себе си. Резултатът изглеждаше така: 16–25–36–49.

Следващото число в редицата, което трябваше да бъде повдигнато на квадрат, явно беше ОСЕМ. Очевидно липсващите цифри от редицата бяха резултат от осем, повдигнато на квадрат, тоест 64. В първоначалната редица цифри с разменените места отговорът трябваше да бъде 46, но бях сигурна, че 64 е именно търсеният от мен резултат.

Знаех, а майка ми също знаеше, че цифрата 64 има и друго, специално значение за мен. 64 беше броят на квадратите на шахматната дъска — по осем квадрата на всяка страна.

Накратко — стигнахме до онова, за което никога не говорехме.

Моята объркана и ненамираема сега майка отказваше дори да спомене думата „шах“, камо ли да го допусне в дома си. От деня, в който баща ми загина (това е другото нещо, за което никога не говорехме), на мен ми беше категорично забранено да играя повече шах. А това беше единственото, което някога съм можела да правя наистина добре, шахът беше моята връзка с външния свят. При тази забрана все едно ми наредиха, вече дванайсетгодишна, да стана аутист.