Катрин Невил - Пожарът

Истината, колкото и странно да звучи, беше, че тя не желаеше никой извън семейството да знае точната дата на рождения й ден.

Тази потайност се комбинираше и с други странности, например с факта, че през последните десет години живееше сама на този планински връх като отшелник, откак… Откакто се случи онова, за което никога не говорим. Нищо чудно, че за мнозина майка ми Катрин Велис бе странна птица.

От друга страна, не успях да се свържа с нея и да получа обяснение за внезапното й решение да организира парти. Не си вдигаше телефона, нито пък отговори на съобщенията, които оставях на секретаря тук, в хижата. А на другия телефонен номер, който беше издиктувала за връзка, липсваха последните цифри.

Изпълнена с дълбокото подозрение, че нещо не е наред, си взех няколко дни отпуск, купих си билет и хванах последния възможен полет до Кортес, Колорадо. Летяхме в снежна буря и когато кацнахме, успях да наема последното останало возило от летището.

В момента седях в лендроувъра с включен двигател и погледът ми се рееше свободно над великолепната панорама. Не бях се прибирала у дома от четири години. Всеки път, когато идвах тук, гледката ме оставяше без дъх.

Излязох от колата, без да изключвам двигателя, и потънах в дълбокия до коляно сняг.

Тук, от върха, на четири хиляди и двеста метра над Колорадското плато, виждах огромните, нагънати като талази околни върхове, високи по близо пет хиляди метра, облени в розова утринна светлина. В ясен ден като днешния човек можеше да види дори Маунт Хесперус, която индианците навахо наричаха Черната планина. Тя беше една от четирите свещени планини, създадени от Първия мъж и Първата жена.

Заедно с Бялата планина на изток (с географско название Маунт Бланка), Синята планина на юг (Маунт Тейлър) и Жълтата планина на запад (Възвишенията на Сан Франциско) те образуваха Дома на дине, както индианците навахо наричаха себе си.

И четирите планини гледаха към Четирите ъгъла, високото плато, на което се намирах, единственото място в Америка, където границите на щатите Колорадо, Юта, Ню Мексико и Аризона се събираха под прав ъгъл и така образуваха кръст.

Дълго преди на някого да му хрумне да нанесе пунктирните линии по картата, тази земя била свещена за всички, които я населявали. Ако майка ми беше решила да организира първото парти за рождения си ден от двайсет и две години насам, то много добре разбирах защо е решила да стори това точно на това място. Независимо колко години бе живяла в чужбина или далеч оттук, тя, както и всички жени от нашия род, беше част от тази земя.

Знаех, че по някаква причина връзката й със земята бе особено важна. И че това е причината да ми остави онова странно съобщение, което ме доведе дотук.

Знаех и още нещо, което бе тайна за останалите. Причината, заради която настояваше да съм точно днес в хижата. Днес, четвърти април, наистина беше рожденият ден майка ми. Рожденият ден на Кат Велис.

Взех ключовете от таблото, грабнах приготвения набързо сак от задната седалка и прокарах пъртина в снега до главния вход на стогодишната къща. Застанах пред двете огромни порти — масивни крила от дебели борови дъски, високи по три метра, украсени с два барелефа — образи на животни, които сякаш нападаха. Отляво към лицето ми се спускаше скален орел, а отдясно бе изправена на задните си крака разгневена мечка.

Независимо че времето си бе казало думата, фигурите изглеждаха доста реалистично — имаха стъклени очи и истински нокти. В началото на двайсети век хората много са си падали по разни хитри механизми и нашата врата беше сред най-добрите примери за това: когато дръпнеш напред лапата на мечката, челюстта й се отваря и разкрива ред истински и доста страховити зъби. Ако ти стиска да си пъхнеш ръката в устата й, стигаш до стар звънец и с едно завъртане известяваш хората вътре за пристигането си.

Извърших и двете действия и зачаках. Никакъв отговор. Вътре трябваше да има някой, все пак коминът пушеше. От опит знаех, че за поддържането на огъня в нашата хижа са необходими часове работа, както и херкулесовското усилие да домъкнеш дървата отвън. От друга страна, в огнище като нашето, където се побираше пън с диаметър метър и двайсет, огънят можеше да е накладен преди дни и още да гори.

Бях се озовала в доста необичайно положение — след дълъг полет и няколко хиляди километра с кола стоях в снега на върха на планината и очаквах да вляза в собствения си дом, без да знам дали има някой вътре. На всичкото отгоре нямах ключ.