Катрин Невил - Пожарът

Каури стисна ръката на Хаидѐ, защото тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Твоят баща е човек, който притежава богатство и власт — продължи пашата. — Той ще защити теб, ще защити и това, което носиш, когато му го покажеш.

Хаидѐ усещаше как в нея се борят десетки противоречиви чувства. Пашата не е неин баща? Как е възможно? Искаше й се да пищи, да си скубе косата, да плаче, но майка й, по чиито страни се стичаха сълзи, наведена над ръцете й, поклати утвърдително глава.

— Пашата е прав. Трябва да вървиш — каза Василики на дъщеря си. — Животът ти е в опасност, ако продължаваш да се бавиш. Рисковано е с теб да тръгне някой друг освен момчето.

— Но кой е моят баща? Къде е той? Какъв е този предмет, който му носим? — Внезапният прилив на гняв помогна на Хаидѐ да събере сили.

— Баща ти е прочут английски лорд — промълви Василики. — Познавам го добре и го обичам. Живя с нас в Янина в годината, преди ти да се родиш.

Тя не можеше да продължи. Следващите думи бяха отново на пашата:

— Както каза Баба, той е приятел и има връзка с други наши приятели. Живее във Венеция, до Канале Гранде. С кораб ще стигнете при него за няколко дни. Лесно ще намерите неговото палацо. Името му е Джордж Гордън, лорд Байрон. Ще му занесеш предмета, който в момента държиш, и той ще го защитава с живота си, ако се наложи. Вътре в този въглен е скрита най-ценната фигура от древния шах на Тарик’ат , създаден от Ал-Джабир ибн Хайам. Тази фигура е същинският ключ към тайния Път. Днес тя е известна като Черната царица.

Меса Верде, Колорадо

Пролетта на 2003 г.

Още преди да стигна къщата, знаех, че нещо не е наред. Ама никак не е наред. Макар на пръв поглед всичко да изглеждаше нормално.

От двете страни на стръмния път с безброй завои и покрит с дебел сняг, се извисяваха величествени сини смърчове. Отрупаните със сняг клони блещукаха като розов кварц на ранната утринна светлина. На върха на последното възвишение пътят бе разширен, за да образува паркинг. Спрях взетия под наем лендроувър пред входа на къщата.

Лениви кълбета сиво-синкав дим се виеха над обраслия с мъх каменен комин в средата на покрива. Силният аромат на горящо борово дърво изпълваше въздуха, а това означаваше едно-единствено нещо — след толкова много време може би нямаше да ме приветстват топло с „добре дошла“, но поне ме очакваха.

Доказваха го пикапът и джипът на майка ми, паркирани в бившата конюшня на отсрещния край на паркинга. Странно бе все пак, че снегът не е изринат и наоколо не се виждат следи от гуми. Ако ме очакваха, защо пътят не беше почистен?

След като най-после бях пристигнала тук, на единственото място в света, което някога бях наричала свой дом, човек би помислил, че ще почувствам облекчение. Но не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред.

Семейният ни дом бе построен в самото начало на миналия век за моята прапрапрабаба, девойка от първите планински бели заселници от живеещите наблизо индиански племена. Беше издигнат от дялан камък и масивни дървени трупи. Огромната хижа с форма на осмоъгълник повтаряше модела на колибите на индианците навахо. С прозорци с множество малки стъкла, обърнати към четирите посоки на света, той наподобяваше огромна архитектурна розетка.

Всяка жена от нашия род е прекарала в този дом определен период от живота си, в това число майка ми и аз… Какво ми ставаше тогава? Защо при всяко мое идване имах усещането за надвиснала скорошна опасност? Знаех защо, естествено. Майка ми също знаеше. Причината беше в онова, за което никога не говорехме. Ето защо, когато най-сетне реших да напусна този дом завинаги, майка ми прояви разбиране. Тя никога не настояваше, подобно на други майки, да присъствам на семейни събирания.

Поне така беше досега.

Идването ми днес не се дължеше на обикновена покана. Получих по-скоро призовка — кодирано съобщение, което майка ми бе оставила на телефонния секретар в жилището ми във Вашингтон, докато съм била на работа.

Мама ме канеше на празненство по случай рождения си ден. Точно в това се състоеше и проблемът. Защото истината е, че майка ми не празнуваше рождения си ден. Никога .

С това не искам да кажа, че имаше притеснения относно възрастта или външния си вид, нито пък че се стараеше да крие годините си по някаква причина. Всъщност с всяка изминала година майка ми изглеждаше все по-млада.