Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

— Ерик! — провиква се някой отгоре.

Спира и се ослушва. Стените скърцат. От плочите на тавана падат изгорели частици. Бавно се отправя към стълбището. Отдалеч се чува кучешки лай.

— Ерик!

Това е гласът на Юна. Той е вътре в къщата. Ерик се качва по стълбите. Юна го гледа разтревожено.

— Какво е станало?

— В мазето е горяло — отговаря Ерик.

— Нищо друго?

Ерик прави неясен жест надолу към мазето:

— Има останки от клетка.

— Довел съм куче.

Юна минава забързано през коридора към антрето и отваря вратата. Маха на униформената водачка на кучето, чиято тъмна коса е сплетена в стегната плитка. Черният лабрадор я следва плътно. Тя кимва на Ерик, моли ги да изчакат отвън, след което сяда срещу кучето и му говори. Юна се опитва да изведе Ерик навън, но се отказва, когато разбира, че няма да успее.

Лъскавото черно куче се движи енергично из къщата, души старателно, диша учестено и не спира да търси. Коремът му пулсира усилено. Животното претърсва систематично стая след стая. Ерик още стои в антрето. Прилошава му, изведнъж усеща, че ще повърне, и напуска къщата. Двама полицаи си говорят пред един полицейски микробус. Ерик излиза през портата, продължава по тротоара в посока към колата си, спира и изважда малката кутийка с папагала и туземеца. Стои с кутийката в ръка, после отива до една канавка и изпразва съдържанието й върху решетката. По челото му е избила студена пот, преглъща, като че иска да каже нещо след продължително мълчание, след което изпуска самата кутийка и чува как пада във водата.

Когато се връща в градината, Юна все още стои навън пред къщата. Той среща погледа на Ерик и поклаща глава. Ерик влиза вътре. Водачката на кучето е застанала на колене и гали лабрадора по шията и зад ушите.

— Слизахте ли в мазето? — пита Ерик.

— Разбира се — отговаря тя, без да го поглежда.

— А във вътрешната стая?

— Да.

— Кучето може би не улавя следата заради многото пепел.

— Роки е в състояние да открие труп под вода на 60 метра дълбочина — казва тя.

— А живи хора?

— Ако тук имаше нещо, Роки щеше да го намери.

— Но вие още не сте били навън — казва Юна, който се е приближил зад Ерик.

— Не знаех, че трябва — казва водачката на кучето.

— Да, трябва — отвръща кратко Юна.

Тя вдига рамене и става отново.

— Хайде, ела — обръща се тя към лабрадора с глух, сподавен глас. — Ела! Ще излезем ли навън да видим? Хайде да видим!

Ерик тръгва след тях надолу по стълбата, заобикаля къщата. Черното куче подтичва напред-назад сред избуялата трева, души около варела с вода, върху който се е образувала непрозрачна ледена кора, търси между старите овощни дръвчета. Небето е тъмно и навъсено. Ерик вижда, че съседът е запалил разноцветни лампички върху едно дърво. Въздухът е студен. Полицаите са седнали вътре в микробуса. Юна нито за миг не се отделя от жената с кучето, от време на време посочва в някоя посока. Ерик ги следва край задната страна на къщата. Изведнъж разпознава хълмчето в най-отдалечената част на градината. Това е мястото от снимката, мисли си той. Фотографията, която Айда беше изпратила на Бенджамин, преди той да изчезне. Ерик се е задъхал. Кучето души около компоста, продължава към хълмчето, души в основата му, диша учестено, прави една обиколка около него, пъха муцуна в ниските храсти и откъм задната страна на кафявата ограда, връща се, бърза нататък покрай един кош с листа и стига до малка градинка, засадена с подправки. Малки пръчици с торбички със семена посочват какво расте на различните редове. Черният лабрадор заскимтява неспокойно и след това ляга насред лехите. Проснат върху мократа, натрупана земя. Тялото на кучето се тресе от възбуда, а лицето на водачката изглежда много тъжно, когато изрича похвалата към него. Юна се обръща рязко, тичешком приближава, застава пред Ерик и не го пуска да отиде до мястото. Ерик няма представа какво крещи той, какво се опитва да направи, но Юна го отвежда настрани, вън от градината.

— Трябва да знам — изрича Ерик с треперещ глас.

Юна кимва и казва тихо:

— Кучето маркира, че в земята има труп на човек.

Ерик се свлича на тротоара, опира се на един трафопост, стъпалата, краката, цялото му тяло престава да съществува за него, вижда как полицаите напускат микробуса, всеки с по една лопата, след което затваря очи.

Ерик Мария Барк седи самотен в колата на Юна Лина и гледа през прозореца към улица Тенисвеген. Черните корони на дърветата са осветени от висящите улични лампи. Черни клони, разперени срещу тъмното зимно небе. Устата му е суха, главата го боли. Прошепва нещо на себе си, после излиза от колата, прехвърля се през лентата, с която е ограден районът, и се отправя към къщата през високата заскрежена трева. Юна стои и гледа униформените мъже с лопати. Те работят в напрегнато мълчание, движенията им са почти механични. Цялото място около лехите е разкопано. Сега то представлява просто една голяма четириъгълна дупка. Върху пластмасово покривало са разположени окаляни парцали от дрехи и парчета кости. Звукът от лопатите продължава, металът удря в камък, лопатите се отпускат и полицаите изправят гръб. Ерик бавно се доближава, стъпва тежко и пряко сили. Вижда как Юна се обръща и умореното му лице грейва в широка усмивка.