Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

Ерик се прокашля и когато гласът му отново е уверен, казва бързо:

— Мислих кой би могъл да направи това, и имам едно име, което искам да провериш, беше моя пациентка, Ева Блау.

— Блау, като синьо на немски ли?

— Да.

— Заплашвала ли те е?

— Трудно е за обяснение.

— Веднага ще я проверя.

В слушалката настъпва тишина.

— Бих искал да се срещна с теб и Симоне колкото може по-скоро — казва Юна след малко.

— Така ли?

— Не е правено повторно разиграване на престъплението, нали?

— Разиграване ли?

— Ще проверим кой е имал възможност да види похитителя на Бенджамин. Вкъщи ли сте след половин час?

— Ще се обадя на Симоне — казва Ерик. — Ще те чакаме там.

— Добре.

— Юна — казва Ерик.

— Да?

— Знам, че обикновено става въпрос за часове, за да се залови похитителят. Че първото денонощие е определящо — бавно казва Ерик. — А вече са изминали…

— Не вярваш ли, че ще го намерим?

— Това е… Не знам — прошепва Ерик.

— Обикновено не греша — тихо отговаря Юна с ясен глас. — И аз смятам, че ще открием твоето момче.

Юна затваря телефона. После взима листчето с името на Ева Блау и отново влиза при Аня. В стаята й се усеща силна миризма на портокали. До компютъра с розова клавиатура стои купа с различни цитрусови плодове, а на стената виси голям лъскав плакат, показващ една мускулеста Аня да плува бътерфлай на Олимпийските игри.

Юна се усмихва.

— Участвах в щафетното плуване в казармата, трябваше да мога да преплувам десет километра със сигнално знаме. Но бътерфлай никога не съм го умеел.

— Прахосване на енергия, това представлява.

— Мисля, че е красиво — приличала си на плуваща русалка — казва Юна.

В гласа на Аня има известна гордост, когато се опитва да обясни:

— Усъвършенстването на координацията е доста трудно, става дума за обратен ритъм и… както и да е.

Аня се протяга доволно и големият й бюст почти докосва Юна, който е застанал до бюрото й.

— Да — казва той и изважда листчето. — Сега искам да ми провериш някого.

Усмивката на Аня застива.

— Така и предполагах, че ще искаш нещо от мен, Юна. Беше прекалено хубаво, прекалено приятно. Помогнах ти с онази телефонна антена и ти влезе тук с чаровната си усмивка. Почти си помислих, че ще ме поканиш на вечеря и нещо…

— Ще те поканя, Аня. Когато му дойде времето.

Тя поклаща глава и взима листчето от ръката на Юна.

— Проверка на човек. Спешно ли е?

— Много е спешно, Аня.

— Но защо тогава седиш и се закачаш с мен?

— Мислех, че искаш…

— Ева Блау — замислено повтаря Аня.

— Не е сигурно, че това е истинското й име.

Аня притеснено хапе устни.

— Измислено име — казва тя. — Това не е много. Нямаш ли нищо друго? Адрес или нещо подобно.

— Не, нямам. Единственото, което знам, е, че е била пациентка на Ерик Мария Барк в Каролинската университетска болница преди десет години, вероятно само за няколко месеца. Но провери в регистрите, не само обичайните, а и във всички останали. Има ли някоя Ева Блау, записана в университета? Ако си е купувала кола, трябва да фигурира в регистъра на транспортни средства… дали някога си е изкарвала виза, има ли карта за някоя библиотека… различни дружества, клубове за въздържатели, искам да провериш и регистъра за защитени самоличности, жертви на престъпления…

— Да, да, тръгвай вече — казва Аня, — за да мога да си върша работата.

Юна спира аудиокасетата, на която Пер Мюрберг, с характерната си смесица от спокойствие и енергия, чете романа на Фьодор Достоевски Престъпление и наказание. Той паркира колата до Лао Вай, азиатския вегетариански ресторант, който Диса все го кара да посетят. Хвърля поглед през прозореца и се впечатлява от аскетичната, проста красота на дървените мебели и липсата на излишни украшения в помещението.

Когато позвънява у Симоне, Ерик вече е там. Те се поздравяват и Юна обяснява накратко какво смята да направи.

— Ще разиграем отвличането, доколкото можем. Единствено ти, Симоне, наистина си била тук, когато се е случило.

Тя кима мрачно.

— Така че ти ще играеш себе си. Аз съм похитителят, а ти, Ерик, ще бъдеш Бенджамин.

— Добре — казва Ерик.

Юна поглежда часовника.

— Симоне, по кое време мислиш, че е станало влизането?

Тя се прокашля.

— Не съм сигурна… но вестникът още не беше дошъл… значи, преди пет. Когато ставах да пия вода, беше два часът… после лежах будна известно време… така че някъде между два и половина и пет.