Джей Бонансинга - Хрътка

Той въздъхна.

— Не знам какво друго можеш да направиш.

Последва неловко мълчание. Шарлот тревожно хапеше устните си и гледаше през прозореца. Джуниър понечи да отвори уста, но изведнъж видя, че нещо в очите й проблясва. Нещо отчаяно. Изпълни го страх.

— Не ми казвай. Имаш намерение да извършиш нещо героично.

Тя обърна глава към него. Погледът й бе като лазерен скалпел.

— Човекът има семейство, Джуни. Има деца.

— Дори не си го и помисляй.

— Трябва да опитам, Джуни. Трябва.

— Какво да опиташ, за бога?

— Да го открия.

— Какво?!

— Трябва, Джуни. Аз съм виновна. Това е мой проблем. Трябва да го реша. — Шарлот дълбоко си пое дъх, изправи се, отиде до плота и взе чантичката си. — Трябва да тръгвам, Джуни. Трябва да се погрижа за това.

— Я почакай, малката! — Той скочи и се приближи до нея. — Къде отиваш?

— Прибирам се.

— Не съм сигурен, че е разумно.

Тя го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— В момента не е разумно да се прибереш у вас. Ония типове знаят къде живееш, Шарлот.

Последва напрегнато мълчание.

— Но аз… те няма… мисля, че няма да дойдат.

— Откъде знаеш?

Шарлот рязко си пое дъх, сякаш някой я беше ритнал в корема. После нервно закрачи из кухнята.

— О, господи, какво направих? Какво направих?

— Спокойно, момиче. — Мъката, изписана на лицето й, го караше да се чувства ужасно. — Не се тревожи. Можеш да преспиш тук. Ще измислим нещо, обещавам ти.

Тя продължаваше да крачи.

— Аз съм виновна, Джуни. Трябва сама да реша проблема.

— Говориш глупости…

— Не, не, това засяга само мен, никой друг. Трябва да открия семейство Латъмор. И да ги предупредя.

— Шарлот…

— Мога да го направя, Джуни. Мога. Само трябва да…

Тя замръзна с вдигната във въздуха ръка. Дланта й леко трепереше.

— Какво има?

Очите й бяха разширени и влажни, устните й помръдваха. На лицето й се изписа ужас.

— О, господи! — задавено промълви Шарлот.

— Какво? Какво?

Тя го погледна.

— Боже мой, Джуни, монетата…

— Какво?

— Монетата, сребърният долар на Латъмор. — Шарлот сякаш имаше пристъп на треска. — Остана вкъщи…

— И какво от това? Нека си стои там.

— Не, не, Джуни, ти не разбираш. Монетата е единственият начин да открия Латъмор. — Тя заотстъпва заднишком към вратата като сомнамбул. — Трябва да я взема, трябва да взема тази монета, преди да попадне в чужди ръце.

— Шарлот, успокой се…

— Трябва да я взема, Джуни, трябва!

Тя се обърна и понечи да излезе. Джуниър я настигна и я хвана за ръката, но Шарлот беше набрала инерция като парен локомотив, тласкан от страх и угризения.

— Пусни ме, Джуни! — извика тя и се отскубна от него.

После се затича надолу по стъпалата.

— Шарлот! — Джуниър я проследи с поглед, после се обърна и отиде при дивана до прозореца.

Кутията бе скрита под едно старо одеяло. Той я взе, бързо я отвори и извади от стиропореното легло безупречно лъснат „Смит & Уесън“ 357 магнум, модел 65. Имаше също полуавтоматичен „Ругер“ 22-ри калибър и автоматичен „Зиг Зауер“. В килера държеше полицейска пушка „Итака“ с десет патрона. От малък си падаше по оръжието и дори преживяванията му като снайперист във Виетнам не успяха да угасят страстта му. Може би се дължеше на бащиното му влияние или на нещо друго, нещо дълбоко скрито в душата му… но в момента това нямаше значение. В момента той просто се нуждаеше от средства за самозащита.

Той отвори барабана на магнума и зареди шест патрона. После прибра револвера в един малък сак.

За миг се зачуди колко боеприпаси трябва да вземе.

— Между другото, кой е тоя тип? Сейнт Луи де.

— Не си си научил урока, Мъник. Казва се Сейнт Луис, Лу Сейнт Луис, и е скапаният светец покровител на болката, повярвай ми. Знае за мъченията повече от тайната полиция на Дювалие.

Дигър Мусолино замълча, бръкна в джоба на ризата си, извади последната смачкана цигара от кутията „Дънхил“ и я захапа. Запали я и ядосано дръпна, после се отпусна назад на кожената седалка на лексуса. Беше си съблякъл сакото и грижливо го бе преметнал на задната облегалка. Чисто новата му копринена риза лепнеше от пот. Беше му втръснало да чака, да зяпа през прозореца към уличния ъгъл и най-вече да приказва с хлапето.

— Тоя тип може да направи с палеца си повече, отколкото ти с някой от шибаните си калашници — изсумтя той.

Момчето се замисли.

— При цялото ми уважение, никога не съм виждал някой да направи с палец повече, отколкото с калашник на автоматична стрелба.