Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Изкашлях се, сложих ръка на устата си. Отново почувствах онзи ужасен вкус на изгоряло. Ръката ми трепереше от преживения шок. Но това не ме интересуваше. Притиснах дланта си плътно към устата. Ноздрите ми се изпълниха с мириса на антисептичния крем. Дишах учестено. Тялото ми потръпна, след което застина. Бях направил всичко възможно...

Дочух пръхтенето на кон. Палестинецът, когото бях срещнал, щом се бяха появили ездачите, пак гледаше надолу към мен.

— Кой подпали великата църква?

— Ще ми помогнеш ли?

— Колко от нашите са мъртви? — продължи да разпитва той.

— Двама. Или повече... Израелският хеликоптер ще закара една от жените ви в болницата.

— Аййй... — От устните му се отрони гневен звук. Той обърна глава към небето, сякаш отправяше молитва. След няколко секунди пак погледна надолу към мен. — Видя ли самолетите в небето?

— Да, бяха много...

— Твърдят, че палестинци са се опитали да унищожат гроба на Исус.

Надигнах се от земята и пристъпих напред. Конят беше до мен. Подушвах потта му.

— Светът трябва да знае кой причини пожара. Искаш ли твоят народ да бъде обвиняван за нещо, което не е сторил? — Млъкнах. Гърлото ме болеше. Продължих да говоря бавно: — Помогни ми.

— Кой подпали храма? — Оръжието му, което изглеждаше старомодно в сравнение с автоматичните пистолети на израелците, се крепеше върху коленете му. Въпреки това бях сигурен, че той може да го вдигне за секунди и да стреля. Това щеше да е достатъчно да ме убие. От време на време погледът му се отправяше зад мен. Мъжът бе напълно наясно къде точно са израелците.

Стоях пред него. Чувах пръхтенето на коня му.

— Искаш ли да знаеш?

— Да — отвърна той.

— Заведи ни до мястото, където ни открихте. Държат приятелката ми някъде тук. Тя бе отвлечена от онзи, когото търсиш. Затова той се върна тук. Трябвало е някъде да я скрие. — Дали не му казвах прекалено много?

Не ме беше грижа.

Той посочи в тъмнината зад мен.

— Добре, но те няма да дойдат с теб. — Поклати глава, сякаш нямаше намерение да обсъжда въпроса.

Ала аз и не исках израелците да ме придружат. Ако се върнеха при хеликоптера, Зина и палестинката можеше по-бързо да стигнат до болницата.

— Добре, заведи само мен.

— Кажи ми кой подпали храма...

— Не му споменавай нищо — извика един глас зад мен. Беше по-възрастният израелски войник.

— Ще ти кажа, когато стигнем там.

— Кажи ми сега — настоя ездачът.

Загледах го. Бледата лунна светлина проблясваше по кожата му и му придаваше непреклонен вид, но инстинктивно усещах, че беше от хората, на които можеше да се довериш. Четеше се в очите му.

Поколебах се, не бях сигурен какво да правя. Да му се доверя ли? Разбира се, ако ме искаше мъртъв, досега щеше да ме е застрелял?

— Върни се! — повика ме по-възрастният израелец. — Забрави за това. По този начин няма да откриеш приятелката си. Ще изпратим екип тук утре сутринта.

Погледнах към палестинеца.

— Мъжът, който подпали пожара в църквата, е същият, когото търсиш в тази долина.

— Тогава ще го намерим заедно.

Палестинецът ми посочи седлото на коня си. Животното се обърна и затропа с копита. Бяха нужни два опита, докато се кача. След малко вече яздехме бавно през мрака.

И други ездачи се присъединиха към нас иззад скалите, когато минахме край тях. Дочух бръмченето на хеликоптера, докато прелиташе ниско над нас. Мъжете, които ме придружаваха, вероятно искаха в този момент да пуснат няколко куршума по него, но той за секунди изчезна от небето.

Скоро чувах само тропота от конските копита.

Бях ли постъпил правилно?

Имаше ли все още шанс да спася приятелката си?

60

Изабел се беше предала. Дълго бе блъскала по стената на пещерата, както и по скалистия под. Беше открила, че има ехо.

Надяваше се, че някой ще я чуе, ще дойде за нея. Но не стана. Сега седеше, облегнала гръб на студените камъни.

Устата ѝ бе пресъхнала, усещаше езика си огромен и грапав. Едва преглъщаше...

За момент се унесе в неспокоен сън. После потръпна и отвори очи. Сюзън лежеше до нея. Тялото й изглеждаше безжизнено. Изабел знаеше, че не ѝ остава много...

Ужасяваше се какво ще се случи след смъртта ѝ. В един от курсовете, които бе изкарала, изучаваха в подробности какво става с тялото след смъртта...

Въздухът вече миришеше на гибел...

Тъмнината ставаше все по-злокобна.

И най-дребните насекоми в пещерата щяха да си устроят зловещо угощение.

Изабел потръпна. Не ѝ се искаше да е жива, когато това се случеше.