Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Е, какво искате? — прямо попита Ток Мурашито, очевидно решил да си спести любезностите.

„Добре, след като предпочиташ така“, помисли си Тори.

— Убихте един американец на име Том Ройс — рече тя.

Онзи дори не мигна:

— Имах основателни причини.

— Дали и полицията мисли така?

— Полицията няма работа тук.

— Защо сте толкова сигурен?

Ток Мурашито заобиколи бюрото и се изправи пред прозореца. Гледката беше внушителна, но и разстоянието до земята също…

Ниският японец сложи ръце зад гърба си и попита:

— Защо трябва да викаме полицията?

— При убийство това е обичайната практика.

— Вярно — кимна той. — Всъщност те вече работят по случая — на лицето му се появи усмивка: — Изненадана ли сте, госпожице? Полицията вече влезе в контакт с мен. Познавах се с Ройс, имахме няколко общи сделки.

Тори си спомни, че Ройс действаше под прикритието на бизнесмен в областта на текстила. Да, въздъхна в себе си тя. Прикритие винаги трябва да има, особено за такива като нас.

— Значи, познавахте се — каза на глас тя. — А полицията знае ли, че сте имал мотив?

Ток Мурашито замръзна на място:

— Коя сте вие?

— Не направихте оплакване за изнасилването на дъщеря ви, нали? — не обърна внимание на въпроса му тя.

Стана нещо странно. Изражението на Мурашито се промени. Ако нямаше достатъчно опит в тези неща, Тори положително би се заблудила, че върху лицето на японеца се изписа облекчение. В следващия миг той се извърна встрани, сякаш засрамен. Отговорът му прозвуча глухо и някак монотонно:

— Тя и без това понесе достатъчно болка и страдание…

— Аз не съм сестра на Том Ройс — промълви Тори, безшумно пристъпила зад гърба му. — Името ми е Тори Нън, случайно да сте го чували?

Ток Мурашито поклати глава в знак на отрицание.

— Казват ми „Дивото дете“ — добави Тори. — Мога да ви убия за секунди, още тук… И никой няма да разбере. Ясно ли ви е това?

Ток Мурашито помълча, после поклати глава и тихо промълви:

— Вие сте едно глупаво младо момиче. В душата ви пламти прекалено буен огън. Вървете си у дома — усетил, че тя не помръдва, той рязко се завъртя: — Някой ден ще откриете, че не всичко може да се оправи с насилие.

— Странни думи, особено когато ги чувам от вашата уста.

— „Гири“ — въздъхна японецът. — Сторих това, което бях длъжен да сторя.

— И аз държа на същите принципи — заби поглед в очите му Тори.

Ток Мурашито не отмести поглед, мълчанието се проточи. После тъжно поклати глава:

— Ходът на времето рано или късно ни превръща в глупаци, госпожице Нън. Опитвам се да не забравям това, но невинаги успявам… — тя не отговори, в очите му се появи интерес: — Сега ще ме убиете ли?

— Бих го сторила, но страданието на дъщеря ви ще легне завинаги на съвестта ми — отвърна Тори.

— Значи на света все пак има справедливост — промълви Мурашито, без да сваля очи от лицето й. — Защо дойдохте тук, госпожице Нън?

— Да разберете, че ме има, а и да видя реакцията ви…

— С други думи, да ме подложите на изпитание?

— И така може да се каже…

Той вдигна ръка, сякаш да прогони невидимо насекомо от лицето си.

— За пръв път съм подложен на изпитание от жена…

— Е, как е?

— Честно казано, чувствам се малко неудобно…

— Традиционните роли са разменени — кимна Тори.

— Нямах предвид това — внимателно я изгледа Мурашито. — Неудобството ми е свързано с лесния начин, по който приемате насилието.

— Мислите, че трябва да мразя насилието само защото съм жена, така ли?

— Поне от досегашния ми опит е така — сви рамене той. — Все някой трябва да се бори с насилието, не мислите ли? Какво ще стане, ако и жените се откажат от традиционната си роля на помирители?

— Вие сте доста странен човек, господин Мурашито — отбеляза Тори.

— В устата на млада дама като вас това май звучи като комплимент.

— Никой досега не ме е наричал млада дама! — намръщи се Тори.

— Значи е дошло времето и за това — леко се усмихна японецът.

Споменът от миналото започна да се разсейва и избледнява — като лунната пътека над вълните, шибана от дъжда… Нещо тъмно и твърдо се заби в съзнанието й, принуждавайки я да изплува от дълбоките води на съня…

Клепачите й потрепнаха и се отвориха, очите й се заковаха върху безмълвната фигура край леглото, смътно осветена от нощната лампа. Не знаеше нито къде се намира, нито как се е озовала тук. После паметта й започна да се пробужда, бавно си спомни за кошмарното преследване в „Кинжито“ и решителния сблъсък с Фукуда.