Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Добра работа, капитане — усмихна се Марс. — Заслужавате повишение.

Магистралата беше почти пуста, мощната кола зафуча с пълна скорост. На няколко километра от Звездното градче Николев отби вдясно и изключи двигателя.

— Какво става, капитане? — вдигна глава Марс.

Пред очите му блесна дулото на пистолет, насочено право в гърдите му.

— Подайте ми този компютър, другарю полковник! — изръмжа заплашително Николев.

Марс дори не трепна.

— Разочаровате ме, капитане.

— Много важно! — повиши глас Николев. — Искам този компютър!

— Предполагам, че вътре има цяло съкровище — отбеляза Марс. — Иначе едва ли бихте рискували живота си.

— Не се знае.

— Нима сте допуснали глупавата грешка да сключите сделка с американците, капитане? — попита Марс. — Всъщност това можеше да се очаква… Запален почитател на историята като вас не може да бъде истински марксист…

— Изоставате от времето, полковник. Такова понятие като истински марксист отдавна не съществува… Нима не виждате, че сте представител на изчезващ вид? Истински динозавър!

— Щом съм динозавър, значи и зъбите ми са огромни — поклати глава Марс. — Захапя ли ви, с вас е свършено!

Дулото на пистолета нетърпеливо помръдна.

— Дайте компютъра!

— А какво ще ми се случи след това? — попита Марс, после кимна, разгадал изражението на Николев. — Ясно… Малка закуска за дивите зверове…

— Вие сте опасен човек, другарю полковник — рече Николев.

— Правилно — кимна Марс и натисна спусъка на малкия пистолет, който стискаше под куфарчето с тошибата.

Изстрелът прозвуча оглушително в тясното пространство на купето, пружините на лимузината леко се разклатиха. Върху лицето на капитан Николев се изписа изненада, очите му с ужас се спряха на кръвта, бликнала от тялото му. Компютърът обаче попречи на Марс да се прицели добре. Вместо в сърцето, куршумът попадна в корема на врага. Ръката му се стрелна напред и изби пистолета от ръката на Николев. Оръжието изгърмя, куршумът проби покрива на колата. В следващия миг Николев се хвърли напред, дланта му се стовари върху гърлото на Марс. Малкият пистолет отлетя встрани, компютърът се стовари на пода. Марс успя да се съвземе, юмрукът му потъна в корема на Николев, точно върху раната. Капитанът изкрещя, сълзи на болка бликнаха от очите му.

Марс светкавично се наведе да вдигне пистолета, но Николев се съвзе и изви ръката му. Стиснал зъби, Марс заби лакът в лицето му и усети как хрущялите пропукват. „Пипнах го“, рече си той.

Оказа се, че греши. Макар и ослепял от болка, Николев му нанесе два къси, но силни удара в слънчевия сплит. Пред очите му затанцуваха разноцветни кръгове, дробовете му отчаяно се бореха за глътка въздух. Ръката му посегна към носа на Николев, но ударът беше лишен от необходимата сила.

Същевременно капитанът се бореше като лъв, втвърдените му като стомана пръсти сякаш всеки момент щяха да счупят ребрата на противника. Марс почувства как дясната страна на тялото му започва да изтръпва, в душата му нахлу паника. В невъзможност да стори нещо друго, той заби глава в носа на Николев. Разхвърчаха се хрущяли и кръв, но болката в гърдите му не отслабна.

На ръба на силите си, Марс отчаяно повтори удара с глава. Този път вратът на Николев пропука, темето му отлетя назад и разби челното стъкло на зила. Очите му замаяно примигнаха.

Напълнил дробовете си с кислород, Марс побърза да се възползва от предимството. Юмруците му се стовариха в бърза последователност върху гръдния кош на противника, разкрил се безпомощно пред него.

Тялото на Николев се отпусна и започна да се свлича между седалката и арматурното табло. Лицето му беше покрито с кръв, остри късчета стъкло стърчаха от темето му. Очите му бавно започнаха да се изцъклят.

Хълцащ от огромното напрежение, Марс изруга и нанесе силен ритник в слепоочието му. После се наведе, главата му почти докосна коленете. Беше на ръба на припадъка.

Измина доста време, преди да се възстанови. Миризмата на топла кръв, остра като аромата на увехнали цветя, носеше в себе си полъха на смъртта.

— Мръсно копеле! — изръмжа той. — Мислеше се за голям хитрец, нали? Но не можеше да предполагаш, че имам свой човек сред хората ти, при това далеч, преди да те командироват към Отдел „Н“…

Изплю се в лицето на Николев. Това му донесе облекчение, въпреки че капитанът отдавна не усещаше нищо.

После отвори вратата, наведе се и изтика трупа на асфалта.

— Закуска за дивите зверове, капитане — изръмжа той. — В това отношение излезе прав…