Глен Купър - Десетата зала

Способностите му бяха така изключителни и работата му тъй енергична, че две години по-късно Стивън беше решил, че Бернар е повече от готов да основе нов сестрински манастир. Направи го абат и го изпрати с братята му Андре и Жерар и още дванайсет други в диоцеза Лангре в Шампан.

На една равна поляна те издигнаха проста постройка и заживяха неимоверно тежък дори по техните стандарти живот. Земята бе бедна, правеха хляба си от най-грубия ечемик и през първата година трябваше да разчитат на треви, корени и варени букови листа. Но въпреки всичко издържаха и основаха своя манастир. Нарекоха го Клерво.

Заради харизмата на Бернар в Клерво започнаха да се стичат последователи и когато се разболя, тук живееха вече над сто монаси. Липсваше му чувството за единство от времето, когато спеше с другарите си в дългото спално помещение, но от друга страна бе по-добре, че се беше съгласил да се премести в малката абатска пристройка до църквата. Продължаващите вече цял месец пристъпи на кашлица щяха да лишат монасите от малкото сън, който можеха да си позволят.

Жерар винаги е бил най-здрав от шестимата братя. Никога не се бе разболявал през живота си, ако не се брои белегът на бедрото, достоен трофей за всеки войник. Суетеше се около крехкия си брат и се опитваше да го тъпче със супи и отвари, но Бернар си отиваше, беше станал торба кокали. Твърде изтощен, за да води литургиите, той прехвърли това задължение на приора си, но въпреки това настояваше да му помагат да отива до църквата, да присъства на службите и на редовните молитви.

Един ден Жерар замина на своя глава да уведоми влиятелния духовник Вийом дьо Шампо, епископ на Шалон ан Шампан, за здравословното състояние на Бернар. Вийом открито ценеше Бернар и много точно бе разпознал потенциала му на бъдещ църковен водач. Щом научи за болестта му, той издейства позволението на Цистерцианския орден в Сито да вземе под свое крило Бернар за срок от една година. С указ нареди младият абат да бъде освободен от всичките му монашески задължения и да не спазва суровите порядки на ордена, докато тялото му не бъде излекувано. Бернар бе откаран с каруца на юг, в по-топъл климат, в един по-богат и удобен манастир, където няколко години преди това бе постъпил средният му брат Бартомио. И така Бернар от Клерво се озова в манастира Руак.

Руак бе бенедиктинска общност, която мудно се освобождаваше от крайностите, срещу които бе въстанал Бернар. Братството все още не беше годно да стане част от Цистерцианския орден. Макар вече да не се допускаха нови монахини, на абата, който бе благодушен човек от стария тип, не му даваше сърце да прогони старите. Не се беше отказал и от винарската изба, пивоварната, натъпкания догоре с храна килер и плевнята. Бартомио и неколцина по-млади братя бяха изпратени в Руак като авангард на реформата, но бяха започнали да се наслаждават на удобствата, на които бяха попаднали тук след тежките години в Клерво. Всъщност, Руак бе променил тях повече, отколкото те — Руак.

При пристигането си Бернар бе твърде болен, за да забележи свещеническите недостатъци на новата си обител, още по-малко да протестира срещу тях. Беше настанен в едностайна каменна постройка в покрайнините на манастира, с пещ, удобно легло, маса за четене със стол, тапициран с конски косъм, и множество дебели свещи. Брат му Бартомио се грижеше за огъня и се суетеше около него като разтревожен любовник, а една възрастна монахиня, сестра Клотилда, го тъпчеше с прясна храна и здравословни напитки.

Отначало изглеждаше, че Бернар може и да не оцелее. Непрекъснато губеше съзнание, от време на време разпознаваше брат си и всеки път немощно го благославяше, наричаше монахинята „майко“, което като че ли й доставяше безкрайно удоволствие.

На двайсетия ден треската на Бернар отшумя и той започна да си дава сметка за обстановката около него.

Надигна се в леглото, докато брат му нагласяше завивките.

— Кой ме е довел тук? — попита.

— Жерар и неколцина монаси от Клерво.

Бернар изчопли гурелите от очите си и изкусно маскира упрека като комплимент.

— Виж се само! Добре изглеждаш, Бартомио!

По-големият му брат бе пълен и як, с розова като на прасенце кожа, а косата му се нуждаеше от нова тонзура.

— Малко съм затлъстял — призна си Бартомио и отбранително потупа корема си, скрит от плътната ленена роба.

— Как така?

— Тукашният абат не е стриктен като теб!

— А, чувал съм да говорят така за мен — рече Бернар. Беше свел очи и бе невъзможно да се каже дали се разкайваше за аскетизма, който бе наложил в своя манастир, или порицаваше отстъплението на Бартомио. — Как върви животът ти тук, братко? Служиш ли на Христа с цялата си душа?