Глен Купър - Десетата зала

Абатство Клерво, Франция, 1118 г.

Огромната гора около новия манастир се беше смълчала в кристалната зимна утрин. Полетата бяха тихи, равният хоризонт бе спокоен и неподвижен.

В ледената стая имаше не повече от двайсет сламеника, нощно гърне и леген със замръзнала вода. Младият абат бе захвърлил грубото одеяло, защото тялото му гореше независимо от студа. Кожата му бе хлъзгава, сякаш току-що се бе топнал във вода. Раздиращата кашлица, която го бе измъчвала през цялата нощ, се бе успокоила за момента, но той знаеше, че скоро щеше да се върне, за да разтърси тялото и да заблъска в главата му. Опитваше се да диша през носа, за да избегне поредния пристъп.

На времето, когато се разболееше, привилегированият млад Бернар се ползваше от нежните грижи на някоя жена — леля или братовчедка. Но беше пропъдил всички жени от паството си и затова сега бе принуден да разчита на не така внимателните обноски на мъже. Трескавите му жалби се бяха обърнали към любимата му майка, умряла преди толкова години. Все още имаше смътни спомени от ранното си детство, как лежеше в леглото с възпалено гърло и бе успокояван с песен, напитка с мед и от красивото й лице. Но сега беше мъж, на двайсет и осем и начело на абатство Клерво. За него нямаше майка и нежна ръка. Трябваше да понася стоически болестта си и да се доверява на Божията милост за оздравяването си.

Ако беше доживяла до старини, майка му със сигурност щеше да е изпълнена с гордост от осъществяването на благочестивия й план. При раждането тя бе предложила всяко от децата си — шестима синове и една дъщеря — на Бог и изцяло се бе посветила на християнското им възпитание.

Когато Бернар завърши образованието си, майка му вече я нямаше. Наставниците му бяха разпознали в негово лице специален талант, младеж, който освен благородния произход и природната интелигентност бе с благ нрав, остър ум и онзи неповторим чар, с който Бог рядко благославя човека. Въпреки краткия флирт с мирските изкушения на литературата и поезията никога не бе имало сериозни колебания, че Бернар ще стане Божи служител.

Разбира се, пътят на най-малкото съпротивление щеше да го отведе в близкия бенедиктински манастир във Фонтен, но той решително отбягваше тази възможност. Философски вече бе застанал на страната на новите лица в Църквата — Робер от Молесм, Алберик от Сито, цистерцианците, които смятаха, че строгото съблюдаване на правилата на свети Бенедикт Нурсийски е било забравено от покварените манастири и от техните обитатели. Тези цистерцианци бяха твърдо решени да премахнат излишната плът и дух, заразили бенедиктинците. Те възнамеряваха да отхвърлят фините ленени ризи, панталоните, меките кожи, чаршафите и завивките. Техните манастири и обители никога нямаше да бъдат украсени с водоливници и химери. Щяха да ядат хляба си твърд, без сланина или мед. Нямаше да събират такси за погребения и десятък, щяха да строят манастирите си далеч от градове и села и да не допускат в тях никакви жени, за да избягват мирските изкушения. И щяха да прекъсват молитвите и медитациите си единствено заради тежкия физически труд, необходим за изхранването им.

Прегърнал с цялото си същество този спартански идеал, един ден младият Бернар се молеше за Божие напътствие в малка крайпътна църква и когато стана, имаше своя отговор. Вцепенен от яснотата на решението си, той убеди братята си Бартомио и Андре, чичо си Годри, а след това и още трийсет и един други бургундски аристократи да заминат с него за Сито, да заменят френското кралство за Свещената Римска империя и стария си начин на живот с нов. Двама други от братята му, Жерар и Ги, бяха заминали войници, но след време също щяха да се присъединят към него. Само най-младият Нивар беше оставен.

— Сбогом, Нивар — беше извикал Бернар на любимия си брат в деня, в който групата потегли. — Всички земи и имения ще останат за теб.

— Значи вземаш небето и ми оставяш само земята! — през сълзи извика момчето. — Подялбата е нечестна!

Тези думи дълбоко трогнаха Бернар и стомахът му се свиваше на топка до деня, в който Нивар най-сетне се присъедини към тях.

През 1112 година манастирът Сито бе все още само от дърво, без камък. Той бе основан петнайсет години по-рано, но абатът, суровият англичанин Стивън Хардинг, от известно време не бе имал нови послушници. Преизпълни се с радост от това нашествие на хора и прие Бернар и сподвижниците му с отворени обятия.

Бернар прекара блажено буден онази първа студена нощ в мирянското спално помещение, в което отекваше хъркането на изнурените мъже. През следващите дни и седмици колкото по-тежки бяха усилията, толкова по-голямо бе удоволствието му, и в бъдеще щеше да казва на всички новодошли пред портата: „Ако желаете да живеете в тази обител, оставете тялото си; само духове могат да влизат тук.“