Глен Купър - Десетата зала

— Мисля, че да, но се боя, че ще погледнеш с подозрение на доволството ми. Много ми харесва тук, Бернар. Имам чувството, че съм намерил своето място.

— С какво се занимаваш, освен с молитви и медитация? Имаш ли някакъв занаят? — Припомни си, че брат му се отвращаваше от физическия труд.

Бартомио призна, че заниманията на закрито го привличат повече. Абатът го беше освободил от земеделска работа. В Руак имаше малък скрипторий, който изготвяше копия на „Устав на св. Бенедикт“ срещу прилична печалба, и Бартомио се учеше от един почитаем монах с опитна ръка. Освен това обичаше да се грижи за болните, както Бернар беше успял да се убеди лично. Помагаше на брат Жан, който бе лекар, и прекарваше по час в шетане из лечебницата, поддържаше огньовете, палеше свещите за утринната молитва, изливаше купите, използвани за пускане на кръв, миеше краката на болните и изтърсваше дрехите им, за да махне въшките.

Помогна на Бернар да се изправи на крака, остави изпосталелия си брат да се облегне на него и му поднесе нощното гърне. Ентусиазирано коментира по-добрата струя и цвят на урината му.

— Ела — каза Бартомио, след като приключиха. — Направи няколко крачки с мен.

През следващите седмици няколкото крачки се превърнаха в много и Бернар можеше да излиза на кратки разходки в пролетните дни и да присъства на литургиите. Старият абат Етиен и неговият приор Луи бяха твърди привърженици на старите бенедиктински порядки и хранеха, както споделиха един с друг, доста опасения от видния млад мъж. Той бе луда глава, реформатор, и техните провинциални умове не можеха да се мерят с неговия интелект и със силата на убеждението му. Надяваха се, че ще сметне за благопристойно да остане скромен гост и да им позволи да запазят запасите си вино и посестримите на милата стара Клотилда.

Един ден, докато се разхождаха по поляната до лечебницата, Бартомио посочи ниската постройка и каза:

— Знаеш ли, Бернар, там има един духовник, пратен в Руак от верни приятели, за да се възстанови от ужасно нараняване. Той е единственият, когото намирам за равен на теб по красноречие, познания и мъдрост. Може би ще се запознаете, когато възстанови силите си. Името му е Пиер Абелар и макар че страстно ще порицаеш някои аспекти на бурния му живот, със сигурност ще го намериш за далеч по-провокиращ от глупавия ти брат.

Така семето беше засято и Бернар се зачуди кой ли е този Абелар. Докато пролетта преминаваше в лято и силите му се възстановяваха, при всяка разходка из манастира той надничаше през сводестите прозорци на лечебницата с надеждата да зърне загадъчния мъж. Накрая, след една утринна литургия, Бартомио му каза, че Абелар е помолил да се видят. Но преди срещата да се състои, Бартомио се почувства длъжен да разкаже на брат си историята на Абелар, така че и двамата да си спестят неловкото положение.

На младини Абелар бил изпратен в Париж да учи в катедралното училище на Нотр Дам при същия Вийом дьо Шампо, на когото сега бе подчинен Бернар. Не след дълго младият учен вече можел да побеждава учителя си в ораторското изкуство и споровете и едва двайсет и две годишен основал собствена школа извън Париж. Ученици от цялата страна се стичали, за да учат при него. Десет години по-късно той самият станал главен учител в Нотр Дам, а през 1115 година — и каноник на училището. Тук Бернар го прекъсна и каза, че да, разбира се, че е чувал за блестящия учен и се е питал какво ли се е случило с него.

Отговорът — жена на име Елоиз.

Абелар я срещнал, когато била на петнайсет, млада и дребна, вече известна с познанията си по класическите езици. Живеела в Париж в бляскавия дом на чичо си, богатия каноник Фюлбер. Абелар бил така поразен от нея, че уредил чичо й да го настани в дома си уж под предлог, че ще бъде личен наставник на будното момиче.

Спорно е кой кого е съблазнил, но никой не можел да отрече страстната връзка, която последвала. Абелар лекомислено занемарил преподавателските си задължения и най-недискретно позволявал песните, които пишел за нея, да бъдат пети на публични места. Трагичната им връзка довела до забременяване. Абелар я изпратил при свои роднини в Бретан. Там тя родила дъщеря, която нарекла Астролаб на астрономическия инструмент — име, което говори предостатъчно за поразителната напредничавост на Елоиз.

Детето било оставено на грижите на сестра й и двамата любовници се върнали в Париж, където Абелар започнал напрегнати преговори с чичо й. Щял да се съгласи да се ожени за нея, но отказвал да оповести публично брака им, за да не компрометира поста си в Нотр Дам. Двамата с Фюлбер едва не стигнали до открит сблъсък поради несъгласията по този въпрос. В разгара на разпрата Абелар убедил Елоиз да се оттегли в манастир в Аржантьой, където получила образованието си като момиче.