Скот Прат - Един невинен клиент

— Не знам. Предполагам, че същата. — Погледна нагоре, докато отговаряше, затова си помислих, че може би лъже, и продължих да разпитвам за колата.

— Джули е казала пред полицията, че в нощта, когато е убит Тестър, Ърлин карала червен корвет. Казала е, че Ърлин се е отървала от нея и на следващия ден вече е била с друга кола. Това истина ли е?

— Не мисля.

Въздъхнах. Исках да й повярвам, но неопределеността на отговорите й не ми помагаше. Реших да я притисна по-здраво, затова леко повиших тон и треснах с длан по масата.

— Това ли ще кажеш на прокурора, когато ти зададе същите въпроси на свидетелската скамейка? Така ли ще му отговориш? „Не мисля“? Ако смяташ да отговаряш така, направо ще те разкъса. А сега ми отговори честно! На следващия ден Ърлин друга кола ли караше, или не?

Звукът от стоварената върху масата длан я беше смаял, а от повишения тон започна да губи контрол.

— Не. Мисля, че караше същата кола.

— Мислиш? Мислиш, че е карала същата кола? Ейнджъл, това не е достатъчно убедително. Това е уклончив отговор. Съдебните заседатели не си падат по уклончивите отговори.

— Какво трябва да кажа?

— Защо не опиташ с истината? Тук сме само двамата. Ако ми кажеш, че на следващия ден Ърлин е карала различна кола, няма да изскоча навън и да разкажа на полицията, нито пък на Ърлин, че си ми казала.

Тя скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака — класическа защитна поза — и започна да се полюшва напред-назад със стола. Очевидно се бореше със самата себе си, опитваше се да вземе някакво решение.

— Госпожа Ърлин не е убивала никого.

— Не съм казал, че го е направила.

— Но си го мислиш. Знам. — Права беше. Бях започнал да вярвам, че Ейнджъл защитава Ърлин. Ако беше истина, това бе грешка, която можеше да й струва живота.

— Джули казва, че Ърлин е сменила колата на следващия ден след убийството на Тестър. Твърди, че с Ърлин сте си тръгнали веднага след като Тестър си е заминал от клуба. Значи или Джули лъже, или ти и Ърлин. Ако лъже Джули, трябва да знам защо. Ако лъжете вие двете, пак трябва да знам защо. И така. Кой лъже?

— Джули.

— Защо?

— Не знам.

— Тогава ми разкажи за колата на Ърлин. На другия ден след убийството на Тестър с друга кола ли беше?

— Не.

Отново се озовахме в началото. Джули лъжеше и единствената причина, която можех да посоча на журито, беше, че е наркоманка, която може би я е яд или ревнува отношенията, възникнали между Ърлин и Ейнджъл. Не знаех дали съдебните заседатели ще повярват на подобно обяснение.

— Сега можеш да си свалиш ръцете.

— Какво?

— Ейнджъл, хората си скръстват ръцете, когато имат чувството, че са заплашвани или нападнати. Това е признак за защитна реакция и не искам да го правиш, когато седнеш на скамейката на свидетелите. А сега ми разкажи за синината на лицето ти. Онази, която е заснела полицията.

Тя отново се поколеба и несъзнателно докосна с пръсти бузата си. После започна бързо да премигва.

— Ударих се в една врата — отговори накрая.

— Кога?

— Мисля, че на следващия ден.

— Къде?

— В клуба. Точно се готвех да мина през нея и някой я отвори от другата страна. Удари ме право в лицето.

— Ърлин ми каза, че след убийството на Тестър не си стъпвала отново в клуба.

— Вярно. Значи трябва да е било предишния ден.

— В деня, когато Тестър е бил убит?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Аха.

— Кой беше от другата страна на вратата?

— Не помня.

— Не си спомняш човека, който те е ударил толкова силно, че ти е направил синина на бузата?

— Спомних си. Беше Хедър.

На челото й се бяха появили малки капчици пот и реших малко да намаля натиска. Запитах се дали Хедър ще потвърди, че е блъснала Ейнджъл с вратата, и си отбелязах да накарам Даян Фрай да говори с нея. Ейнджъл съзнателно беше свалила ръцете от гърдите си и ги беше положила върху масата. Забелязах, че се някак обезцветени. Не силно, но и двете бяха леко бледи до около два сантиметра и нещо над китката. Спомних си, че Ърлин ми бе казала да я питам за ръцете й. Докоснах лекичко едната.

— Какво ти е на ръцете? — попитах възможно най-внимателно.

— Изгорих ги, когато бях малка. — Думите бяха безизразни, монотонни, а изражението й изведнъж стана празно.

— Как?

— Правех овесена каша на братята и сестрите ми. — Замълча доста продължително. — И изпуснах лъжицата в тенджерата… без да искам. — Отново направи пауза.

— И?

— Мама Бети ми натика ръцете в кашата и ме накара да я извадя.