Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

София се обърна, обзета от паника, и се опита да излезе от джакузито, но Дракон измести пистолета няколко градуса настрани и я улучи между лопатките. В горещата вода, която вече бе почервеняла, се изля фонтан от кръв. Вторият куршум се заби в тила на младата жена и почти я обезглави.

Лицето на Гордън Смит побеля като кокаина, зениците му станаха огромни. В тях се отразяваше Дракон, който сега бе насочил магнума право в челото му.

— Нали не мислеше, че ще ти се размине, Гордън? — попита бавно Дракон.

— Сключихме сделка… моля ви… — Смит трепереше. Очите му се наляха със сълзи. — Имам пари. Колко искате?

Дракон го изгледа отвратен.

— Моля ви, не ме убивайте — хленчеше Смит.

— Да не би да искаше да кажеш: „Моля ви, господине , не ме убивайте“?

Смит преглътна с мъка и изграчи:

— Моля ви, господине, не ме убивайте.

Дракон се усмихна.

— Мамка му, обичам това! — каза той, докато дърпаше спусъка.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, трета седмица

— Знаете ли какъв му е проблемът на това място? — попита Джош Томпсън и се облегна в любимия си фотьойл до билярдната маса в главната стая за почивка. — Не работят достатъчно жени тук.

— Каква загриженост за социалния ни живот, Джош — отвърна Стефани Джейкъбс, като се извърна от телевизора, по който течеше повторение на „Семейство Сопрано“.

Той се засмя.

— Стеф, нали ще дойдеш с мен на вечеря в бара на плажа тази вечер?

— Съжалявам, трябва да си измия косата.

— Ох! — изпъшка Том.

Вратата изскърца и петимата в стаята нададоха радостни възгласи, когато влезе Маико Бюканън.

— Я виж ти! Това е борг 1 1 Боргите са измислена враждебна раса от кибернетично подсилени хуманоиди от „Стар Трек“. — Б.пр. ! — извика Том Ериксън и закара количката си до нея. Направи й знак да се наведе и набързо огледа шията й. — Не, не виждам никакви болтове.

— Какво облекчение! — засмя се Маико.

— Как си? — попита я Марк.

— Страхотно — отвърна тя по навик и потри шията си. Предния ден бе пожелала първа да се подложи на тричасова операция за имплантиране на различни устройства в тялото й.

Получи три подобрения. Първото беше нанопроцесори зад двете очи, които драматично увеличаваха обхвата на зрението й. Освен това го подобряваха при слаба светлина. Процесорите бяха толкова малки, че милиони от тях се събираха на върха на игла, но имаха мощността на настолен компютър. Получи и кохлеарни импланти за подобрение на слуха. Накрая вградиха един нанопроцесор в мозъчния й ствол. При необходимост той контролираше отделянето на хормони с различни функции — потискане на болка и глад, облекчаване на симптомите на морската болест, стимулиране на енергичността; а при безнадеждни обстоятелства можеше да предизвика и волева евтаназия. Всичко това се управляваше от главния компютърен център в Първа база, но само след въвеждане на специален цифров код от член на екипа.

— Усещането е странно — каза Маико, — но лекарят ме увери, че с времето ще свикна. А ако организмът ми не приеме имплантите, могат да бъдат унищожени дистанционно. Много е яко! Чувствам се като жена за шест милиона долара!

— Малко по-скъпо ни излезе — отвърна Марк. — Ти си следващият, Пийт — добави той.

— Вече закъснявам — каза Пийт и скочи, изпълнен с ентусиазъм. — Ще се видим след два дни.

— Да, във всички цветове на дъгата едновременно — изкикоти се Том.

— Не се тревожи, хакерче — не му остана длъжен Пийт. — Ще помоля доктора за специален интерфейс, за да не ти затруднявам сървъра. И ще имам порт ето тук. — И посочи средата на челото си.

— Давай, пич!

— Добре — каза Марк, когато вратата се затвори след Пийт. — Маи, готова ли си за летателна симулация?

— Предполагам, че да. Сигурно ще е фасулска работа с тези джаджи в черепа ми.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, шеста седмица

Четиримата членове на „Е-форс“ бяха облечени със специални оперативни дрехи, направени от „умна“ материя — смесица от изкуствени влакна, сред които латекс и полимер от ултратънки въглеродни нишки. Но това не беше най-важното. „Кибердрехите“ бяха отчасти дрехи, отчасти машини, толкова леки и тънки, че почти не се усещаха. На гърдите им имаше надпис „Е-форс“, а под него името на този, който ги носеше.

В материята бяха вградени милиони наноустройства и сензори, които се нагласяха автоматично към потока от течности в микроскопичните тръбички, преплетени с нишките. При нужда те охлаждаха човека под дрехите. Умният костюм можеше да доставя хранителни вещества, кръв и други телесни течности през почти невидими катетри. Наноустройствата комуникираха директно с имплантите в черепите на членовете на „Е-форс“. Така собственикът на дрехите можеше да оцелее със седмици дори в най-екстремна обстановка. Което означаваше, че няма нужда от тежко оборудване като телефон, лаптоп или сензори. През кибердрехите членовете на екипа имаха връзка с интернет със скорост десет гигабайта в секунда, хиляди пъти по-бърза от масово използваните.