Майкъл Уайт - Равноденствие

Делото на Фицджералд започнало на 9 август. Само след две заседания съдът единодушно го признал за виновен. Обесили го на 12 август.

— Не е много обнадеждаващо — каза Лора. — Убийствата изглеждат идентични със сегашните, но няма никакви подробности. Без специфичните детайли всичко може да е просто съвпадение.

— Сигурно не е без значение, че убийствата са спрели, след като полицията е заловила този Фицджералд.

— Да, но с какви доказателства са разполагали? Какво мислиш за този Натаниъл Милинър? — попита Лора.

— Най-вероятно е бил невинен. Полицията очевидно е решила, че е така, и са обесили работника. Но всичко ми изглежда някак твърде подредено.

— Защо?

— Изведнъж се появяват някакви свидетели, които твърдят, че са видели Фицджералд на мястото на убийствата точно преди да открият телата. Жертвите най-вероятно са били мъртви от часове, преди да ги намерят, така че това не доказва нищо.

— Да, но този човек е бил и на двете местопрестъпления.

— Така твърдят свидетелите.

— А и този колега. Хората говорят какво ли не, когато са пияни. Това не означава нищо.

— Днес положително ще ни трябват малко по-точни доказателства, за да осъдим някого — отбеляза Филип.

— Направи ли ти впечатление? — попита Лора. — В тези статии не се казва почти нищо за самите убийства. Няма никакви подробности. Има нещо гнило тук, да знаеш.

Филип само кимна.

— Трябва да има още нещо за тези убийства, не си ли съгласен?

— Сигурно има, но едва ли ще го открием тук.

Замълчаха. Лора погледна екрана, където все още стоеше последната статия, и изведнъж каза:

— Ами полицейските доклади? Трябва да има официален доклад по случая, нали?

— Отпреди век и половина?

— Защо не?

— Хм, възможно е. Но няма да е тук, в Оксфорд. Полицейското управление е построено през 50-те години и като знам колко хартия минава оттам всяка година, едва ли пазят документи повече от десет години, в най-добрия случай.

— Но докладите все трябва да са някъде.

— Да, така е — отвърна Филип. — В Националния архив в Кю.

— Дали са ги компютъризирали?

— Съмнявам се.

Телефонът на Лора изпиука. Тя погледна екрана и видя, че има съобщение.

— От Чарли е. Имал нова информация за ръкописа. Иска да ни види в книжарницата днес в четири.

Тъкмо когато излизаха от библиотеката, рукна пороен дъжд. Изтичаха до многоетажния паркинг, където Лора беше оставила колата, но докато стигнат, станаха вир-вода.

— Остави твоята кола в управлението, докато се върнем от Лондон — предложи Лора. — Ще вземем тази. Много по-топла е, по-бърза и… доста по-суха.

Филип сви рамене. Знаеше, че каквото и да каже, няма да успее да накара Лора да оцени чудесната му спортна кола, вярно, направена преди много години, но пък в малката работилница на Лонгуол Стрийт — на по-малко от километър от мястото, където се намираха.

Пътят към Удсток едва се виждаше през пороя. Още нямаше обяд, но небето беше притъмняло и уличните лампи се бяха включили. Фарове на коли летяха срещу тях през завесата дъжд, а и за огромно раздразнение на тези зад нея Лора се движеше особено бавно. Принудена, както се изразяваше, да кара в погрешната лента на платното, тя не искаше да рискува. Докато стигнаха в Удсток, вече беше крайно изтощена от усилието да се съсредоточи.

Паркира възможно най-близо до задната врата и изтичаха до покритата площадка. Вратата беше отключена. Влязоха в кухнята и Филип извика:

— Джо?

— Тук съм — обади се тя.

В камината в дневната гореше огън, а от iPod-a на Филип, който той беше вързал към две тонколони, се носеше приятна музика. Джо седеше на дивана с друго младо момиче. На Филип му се стори, че го е виждал някъде. Момичето хлипаше, а Джо се опитваше да го успокои.

— Какво е станало? — попита Лора. — Джо?

— Това е Мариан — каза Джо. — Заедно сме в групата по топология.

— Извинявайте, че… — започна Мариан. Гласът й беше изключително тънък, като на малко момиченце.

— Не се притеснявай — отвърна Джо. — Мамо, Мариан е намерила това в пощата си в колежа. — И подаде на Лора един лист.

На листа бе компютърно обработеният образ на порнозвезда с главата на Мариан. Жената бе разпната върху легло, ръцете и краката й бяха вързани за четирите му края с дебели въжета. Чрез някаква сложна компютърна програма някой беше симулирал широк разрез на корема, откъдето се бяха изсипали част от вътрешностите. Над снимката с яркочервени букви беше написано: „Това искам да направя с теб“.