Глен Бек - Залезът на демокрацията

След изтезанията, на които бе подложен, Ноа с готовност би повярвал на всичко, което му казваха, но дори замъгленият му, изтерзан мозък осъзнаваше, че твърденията им не могат да бъдат верни — тези две жени никога не биха предали каузата си. Ако Моли трябваше да умре, тя щеше да умре в мълчание. Тази мисъл беше едничката надежда от много дълго време, за която Ноа можеше да се залови.

Всичко се повтаряше отново и отново, като че ли те не бързаха за никъде и искаха да се убедят за кой ли път, че той не знае нищо, което би могло да им бъде от полза. За тях нежеланието му да им съобщи каквото и да било бе признак на упорита съпротива. В края на краищата човек никога не знае кога някаква ценна информация може да изскочи на бял свят.

И в този момент спряха.

В следващите няколко минути го почистиха, доколкото това беше възможно, развързаха едната му ръка, повдигнаха масата, така че тя стана почти хоризонтална, и дори подпъхнаха няколко тънки възглавници под главата му. Макар че не му го казаха направо, от приказките им Ноа успя да разбере, че очакват някакъв високопоставен посетител, толкова високопоставен, че се наложи да прекъснат най-важния разпит, който провеждаха от времето, когато бяха разпитвали Халид Шейх Мохамед при залавянето му, две години след 11 септември.

Преди да напуснат, сложиха всичко наоколо в ред, като екип от опитни майстори, който внимателно подреждат инструментите си след работа. Всичките им действия подсказваха, че след това кратко прекъсване бяха готови да се върнат и отново да се заловят за работа.

По тавана на помещението бяха разположени няколко камери. Шефът на екипа, който го разпитваше, погледна към една от тях и направи жест, с който показа, че разпитваният е готов да приеме госта си. В този момент малките червени лампички на наблюдателните камери изгаснаха една след друга.

Няколко секунди по-късно на вратата се появи един човек.

Ноа беше подложен на изтезания от много дълго време, физически и психически бе достигнал до предела на силите си. Затова надали някой можеше да го обвини, че не разпозна веднага посетителя си — този човек толкова рядко можеше да бъде забелязан извън обичайното си елегантно обкръжение. Но въпреки всички смекчаващи вината фактори Ноа веднага осъзна кой стоеше пред него, защото те бяха една кръв и плът — на прага бе застанал легендарният Артър Гарднър.

Възрастният мъж влезе, отиде в средата на стаята, освободи бодигардовете си с жест и двамата с Ноа останаха насаме.

Бащата придърпа една висока табуретка и седна на нея, вместо в голямото офис кресло, което бяха приготвили специално за него. Както обикновено, обичаше да има предимство над събеседника си, гледаше сина си от високо, докато Ноа лежеше, завързан за металното легло.

За момент и двамата се взираха мълчаливо един в друг. При бизнес разговори бащата използваше тактиката на директна конфронтация, при трудни преговори много често се оказваше, че губеше този, който заговореше пръв. След известно време обаче мълчанието му омръзна и той загуби търпение.

— Имаш ли представа какво ни струва тази жена, с която се забърка? — започна Артър Гарднър.

— Нямам — отвърна Ноа, гласът му бе прегракнал от жажда и от мъченията, на които го бяха подложили. — Милиарди?

Възрастният мъж стовари тежкия си юмрук върху масата:

— Струва влиянието ни ! — изкрещя той. — Всичко трябваше да мине гладко и ефектно, трябваше да е събитие, което да ни оттласне, така че да направим големия скок към новото начало. Вместо това се получи пълен провал. Една експлозия сред пущинака на пустинята, на която почти никой не обърна внимание, дори и жителите на най-близкия град. Дори нямаме и снимки от нея, трябваше да прибегнем до услугите на художници и до специални ефекти. Цяла нощ стояхме будни, за да измислим някаква правдоподобна история, с която все пак да постигнем ефект върху обществото. След всички тези години на подготовка, въпреки съвета ми, избързаха, заради безсмислените действия на съпротивата. В която участва и синът ми.

По всичко личеше, че в този момент бащата очакваше някакво извинение от страна на сина си. Ноа внимателно подбра думите си:

— Не исках да се получи така, татко.

Бащата измърмори нещо злобно под носа си и след това направи усилие отново да възвърне достойнството си. Оправи и без това идеалния възел на вратовръзката си от персийска коприна и когато заговори отново, в гласа му се усещаше обичайното му самообладание: