Глен Бек - Залезът на демокрацията

— Тук съм, за да предотвратя събитията, ако мога.

— Не можеш — изкрещя й той. — Отвори си очите, за бога! Те са силни и всемогъщи, а ти не разполагаш с нищо. Единственото, което ще постигнеш, е да ни арестуват и двамата, или да ни убият и да ни заровят в някоя дупка в пустинята.

— Длъжна съм да опитам.

— Не си длъжна да опитваш. Казах ти и преди, и двамата можем да се измъкнем от тази каша. Сам не мога да повярвам на думите си, но все още искам да ти помогна. Все още мога да уредя да отидем в онази къщичка в гората или където другаде поискаш, докато бурята отмине.

— Как се осмеляваш отново да споменаваш къщичката в гората? Какво си въобразяваш, че аз не бих искала да отида там ли? Или че не бих искала да съм с теб? Мислиш ли, че и аз не се страхувам и че понякога, докато лежа в леглото си нощем, не ми се иска да зарежа всичко и никога повече да не се тревожа за хора като баща ти и за плановете им да променят света?

— Колкото и да ти е неприятно да ми позволиш да се погрижа за теб, мисля, че това все пак е по-добре, отколкото да пожертваш живота си напразно, не е ли така?

Изражението на Моли се промени. Тя пое дълбоко дъх и заговори много по-спокойно:

— Преди да слезем от самолета, ти каза, че най-накрая си разбрал за какво се боря.

— Така е.

— Не е така, Ноа. И представа си нямаш за какво става въпрос. Според теб достатъчно ли е да знаеш истината? Много хора знаят истината, но това нищо не променя. И днес, след като двайсет и осем години си се носил безметежно по течението на живота и си получавал всичко, което си поискал от страната си, без да си дал нищо в замяна, днес ти ми казваш, че си получил просветление и аз трябва да съм особено впечатлена от това.

— А не е ли така?

— След като веднъж си осъзнал истината — отвърна Моли, — трябва да живееш според нея. Ето това се опитвам да правя аз.

Тя хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и замръзна на мястото си.

Ноа се обърна и погледна през задния прозорец на колата. Виждаше се какво става на мили зад гърба им, а в края на дългия път, близо до хоризонта, проблясваха светлините на полицейска кола.

Моли продължи да шофира все така бързо и целеустремено, както и преди, но сега по лицето й беше изписано нещо, което Ноа не бе виждал преди. Моли се страхуваше. Но той знаеше, че тя не се страхуваше от полицията, не се страхуваше от затвора, нито от това, че можеше да загине за каузата, в която вярваше, не се страхуваше дори от Артър Гарднър. Страхуваше се, че бе дошъл краят на нейната битка.

В живота на Ноа бе имало повратни моменти, чието приближаване той бе предусещал месеци по-рано, но този повратен момент възникна съвсем неочаквано. Само преди секунда той бе от едната страна на барикадата, животът му течеше спокойно и вярваше в това, в което винаги си е мислил, че вярва. След това премигна с очи и се озова от другата страна, събуди се и осъзна в какво ще вярва оттук нататък. Пътят пред тях се стесняваше и преминаваше по тесен мост, дълъг няколкостотин метра, който пресичаше не особено дълбоко дере.

След като веднъж си осъзнал истината, трябва да живееш според нея, бе казала тя. Може би бе прекалено късно, а и постъпката му не бе особено значима, но той знаеше какво трябва да направи в този момент.

— Намали — каза Ноа, — слизам.

— Какво?

— Не спирай, само намали, за да сляза.

Той открехна вратата и вятърът нахлу в колата, след това тя вдигна крака си от газта и натисна спирачката. Колата намали само дотолкова, че той да има някакъв шанс да оцелее, ако в този момент се хвърли на пътното платно. Той съвсем не бе сигурен, че тя бе разбрала какви са истинските му намерения, но нямаше никакво време да й обяснява. Може би той самият не бе го осъзнал, но както й тя му беше казала по-рано, всичко това нямаше нищо общо с Ноа Гарднър.

Ноа погледна Моли за последен път. Очите й бяха пълни със сълзи, макар че погледът й бе закован в пътя пред тях.

— Сбогом — каза Ноа.

Тя му отговори, но толкова тихо, че думите й явно не бяха насочени към него. Изглежда, й се искаше, ако никога повече не се срещнеха, да знае, че е изрекла тези думи в негово присъствие. Може би защото го желаеше много силно, но Ноа почувства със сърцето си какво точно му бе казала:

И аз те обичам.

Той отвори вратата и се хвърли на шосето, започна да се търкаля, да подскача и да се удря, както му се стори, цяла вечност. Най-накрая спря и в следващите няколко секунди остана вперил поглед в колата, която набра скорост и се отправи към хоризонта.