Лий Чайлд - 61 часа

Този план щеше да удвои транспортните проблеми, но той щеше да се справи. Беше сигурен, че ще намери някакво решение. С всички детайли.

Защото той е Платон, а те не са.

Джанет Солтър сервира кафето в библиотеката. Порцеланова кана, малко сметана, малко захар, три изящни чашки, три чинийки, три лъжички. Явно дежурните полицайки не бяха включени. Може би след предварителна уговорка за разграничаване на служебните от социалните задължения. Може би полицайките бяха доволни от крайния резултат. Ричър често беше изпадал в тяхното положение. Винаги бе по-добре да разделяш нещата и да се концентрираш върху онези, които са част от работата ти.

Джанет Солтър наля кафето. Чашката беше твърде малка за ръката на Ричър, но кафето беше добро. Той подуши аромата му и отпи една глътка. После звънна телефонът на началник Холанд. Той закрепи чашата в едната си ръка, а с другата го измъкна, погледна дисплея и го отвори. Слуша в продължение на осем секунди, след което го изключи и на лицето му се разля доволна усмивка.

— Току-що са заловили убиеца на адвоката.

Два без пет следобед.

Оставаха трийсет и осем часа.

Ричър се върна с него. Фордът „Краун Виктория“ без отличителни знаци се измъкна от тясната уличка и навлезе в дълбоките коловози. Движеше се гладко и сигурно, сякаш усещаше, че се прибира у дома. Питърсън чакаше в общата зала. И той се усмихваше широко, също като Холанд. Ричър не се усмихваше. Напротив, изпитваше дълбоки съмнения. От горчив опит знаеше, че бързото разрешаване на сериозен проблем е прекалено хубаво, за да бъде истина. В живота обикновено не ставаше точно така. Основен закон на природата.

— Кой е стрелецът? — попита той.

— Джей Нокс, шофьорът на автобуса — отвърна Питърсън.

Ричър чу историята като страничен слушател, тъй като Питърсън докладваше директно на Холанд. Преди четирийсет и пет минути едно ченге в патрулна кола забелязало пешеходец, който газел дълбокия сняг край второстепенен път на километър и половина от града. Питърсън го назова по име, наричайки го един от нашите . Вероятно бе от опитните ченгета. От качествената половина на личния състав. Когото Холанд вероятно познаваше. Та този полицай стриктно изпълнявал заповедта за повишено внимание, но дори и в това си състояние взел пешеходеца по-скоро за закъсал шофьор, отколкото за убиец. Спрял и му предложил да го закара, но отговорът на човека го накарал да се усъмни. Държал се странно и враждебно, нямал желание да разговаря. И ченгето му щракнало белезниците.

В джоба му открил 9-милиметров „Глок 17“. Цевта миришела на барут, един патрон от пълнителя липсвал.

Ченгето арестувало пешеходеца и го докарало в участъка. Там той бил идентифициран като шофьора на катастрофиралия автобус. Ръцете и дрехите му били подложени на тест за барут, който се оказал положителен. Джей Нокс бил използвал огнестрелно оръжие през последните няколко часа, отпечатъците по оръжието били негови. Прочели му правата и го тикнали в ареста. Не поискал адвокат. Но и отказал да говори.

Холанд стана и се насочи към килията. Това непреодолимо желание беше познато на Ричър. Същото като желанието да посетиш зоологическата градина. И да видиш уловения току-що звяр. Заставаш пред решетките и просто го зяпаш. А после обявяваш, че още от самото начало този тип ти се е сторил съмнителен. Ако случайно не го направиш, започваш да дрънкаш баналности за вроденото зло, което невинаги си личи от пръв поглед.

Питърсън остана в залата, за да се опита да възстанови събитията. Още един инстинктивен стремеж, който Ричър познаваше. Опасен стремеж. Тръгнеш ли да възстановяваш събитията, обикновено виждаш онова, което искаш да видиш.

— С колко куршума е застреляна жертвата? — попита той.

— С един — отвърна Питърсън. — В главата.

— Деветмилиметров?

— Почти сигурно.

— Тези муниции са широко разпространени.

— Знам.

— Географията съвпада ли?

— Нокс е арестуван на около шест километра от местопрестъплението.

— Пеша? Това е доста голямо разстояние.

— Вероятно е било използвано и превозно средство.

— Защо мислиш така?

— Изчакай да видиш снимките.

Снимките пристигнаха половин час по-късно. В папка като онази, която Ричър беше видял предишната вечер в кабинета на Холанд. И размерът им беше същият. Осем на десет, с напечатани етикети в долния край. В голямо количество. Повечето черно-бели, но имаше и цветни. Сняг по земята, сняг във въздуха. Обективът беше хванал падащите снежинки като странни тъмни петна. Като вулканична пепел или като точици мръсотия.