Лий Чайлд - Аферата

— Нещо ново за детенцето ми?

— Още не, но продължаваме да работим — отвърна Деверо.

Съкрушената майка беше прекалено любезна, за да реагира на това. После се извърна към мен и със същата печална усмивка каза:

— Май не сме се срещали с вас.

— Казвам се Джак Ричър, госпожо — отвърнах аз и стиснах ръката й.

— Аз съм Емелийн Макклачи. Приятно ми е да се запознаем, сър. И вие ли работите в шерифската служба?

— Военните ме изпратиха да помагам.

— Аха, сетиха се — рече жената. — След девет месеца.

Не отговорих.

— Имам малко еленско месо в печката и каничка чай на масата — добави тя. — Бихте ли споделили обяда ми?

— Не се безпокой за нас, Емелийн, ще хапнем в града — отвърна Деверо. — Но все пак ти благодарим.

Жената очевидно беше очаквала подобен отговор, защото се усмихна и се прибра в къщичката. Върнахме се при колата. Деверо включи на заден и я изкара на улицата. Малко по-надолу се появи някаква къща, която се различаваше от останалите единствено по осветените реклами на бира на прозорците. Очевидно кръчма или някакъв бар с музика. Продължихме напред, потъвайки в лабиринта на тесните улички. Видях още един изоставен строеж. Основите бяха от високи до коленете блокчета газобетон, от които стърчаха дебели вертикално закрепени греди. И това беше всичко. Наоколо бяха пръснати най-различни строителни материали — още блокчета, тухли, пясък, няколко торби цимент, отдавна втвърдени от влагата.

Имаше и купчина чакъл.

Колата подмина всичко това, а аз извърнах глава назад. Чакълът заемаше площ от два-три квадратни метра. Беше от най-ситния — онзи, който смесват с пясъка и цимента, за да се получи бетон. Купчината се беше слегнала и приличаше на двойно легло с обраснали в бурени краища. Повърхността й беше неравна и хлътнала на места, сякаш върху нея бяха играли деца.

Не казах нищо. Деверо очевидно беше взела някакво решение, защото зави на първата пресечка вляво и излезе на по-широка улица, с по-големи къщи и дворове. Тук оградите бяха нормални, опънати на здрави колове. Към вратите водеха циментови пътечки, а не отъпкана земя. Тя намали и спря пред една къща, която беше поне два пъти по-голяма от онази, която току-що бяхме видели. Едноетажна, но солидна. Щеше да струва скъпо, ако се намираше в Калифорния. Но и тя беше занемарена. С олющена фасада и пробити улуци. Покривът беше покрит с битумни керемиди, няколко от които липсваха. В двора стоеше момче на около 16 години. Не вършеше нищо, просто стоеше и ни гледаше.

— Тази е на другата — поясни Деверо. — Казваше се Шона Линдзи. Момчето, което ни зяпа, е по-малкият й брат.

По-малкият брат не беше пръв красавец, меко казано. Със сигурност не беше спечелил нищо от генетичната лотария и изобщо не приличаше на сестра си. Ама никак. Беше плачевно непривлекателен. Главата му приличаше на топка за боулинг, а близко разположените му очи наподобяваха дупките за захват върху нея.

— Ще влезем ли? — попитах.

Деверо поклати глава.

— Майката на Шона ме предупреди да не се мяркам насам, преди да открия кой е прерязал гърлото на първородното й дете. Цитирам я точно и не я обвинявам. Ужасно е да изгубиш детето си. Особено за хора като тези тук. Не че са очаквали дъщеря им да стане модел и да им купи къща в Бевърли Хилс. Но красотата й е означавала страшно много за тях. Чувствали са се специални, нали разбираш? Защото никога не са имали нищо друго и няма да имат…

Момчето продължаваше да ни гледа. Спокойно, мрачно и търпеливо.

— Да вървим — рекох аз. — Трябва ми телефон.

Деверо ми позволи да използвам телефона в кабинета й. Това все още не беше демокрация, но все пак крачка напред. Тя откри листчето с номера на Мънро, набра го вместо мен и каза, че се обажда шериф Елизабет Деверо, която желае да разговаря с майор Дънкан Мънро. След това ми подаде слушалката, стана от стола и напусна кабинета.

Аз се настаних зад бюрото с нямата слушалка в ръка. Зачаках. Тишината съскаше в ухото ми. В армията не използваха музиката за изчакване. Не и в далечната 1997 година. После нещо изтрака, сякаш някой беше вдигнал комплект слушалки от метално бюро.

— Как сте, шериф Деверо? Тук майор Мънро.

Самоуверен, енергичен и делови глас, в който се долавяха и жизнерадостни нотки. Нищо чудно. Всеки би звучал така, когато го потърси Елизабет Деверо.

— Мънро?

— Извинете… очаквах да разговарям с Елизабет Деверо.

— За съжаление попаднахте на мен — рекох. — Казвам се Джак Ричър и говоря по служебния телефон на шерифа. Служа в Триста деветдесет и шести, понастоящем обединен със Сто и десети. Майор съм, също като вас.