Лий Чайлд - Аферата

— Най-вероятно около един следобед. Причина: неофициално отпразнуване успехите на отряда в Косово.

— Колко ще продължи това?

— Знаеш процедурата. Следобед старецът ще присъства на нещо като парад, но бас държа, че ще остане да пренощува, за да може да си пийне с момчетата.

— Добре, ще измисля нещо.

— Друго има ли?

— Ами как да ти кажа… Може би ще ми разясниш някои неща, след като тъй и тъй си седиш на задника и няма какво да правиш.

— Какви неща?

Телефонът започна да писука в ухото ми.

— Защо не ми звъннеш за държавна сметка на тоя номер? — попитах аз, продиктувах му записаните над клавиатурата цифри и затворих.

Върнах се на масата да платя сметката и отново се насочих към изхода. Телефонът вече звънеше.

— Какви неща? — повтори Мънро.

— Главно впечатления. От Келам. Има ли причини да бъде избрана за база на елитни бойни части като отрядите „Браво“ и „Алфа“?

— В сравнение с какво?

— Ами с някоя друга база източно от река Мисисипи.

— Келам е доста изолирана, което я прави подходяща за секретни операции.

— И аз така чух, ама нещо не ми се вярва. Всяка база има своите тайни. Навсякъде могат да сложат нещата под похлупак. А мисиите в Косово дори не са интересни. Кой ще им обърне внимание? Но Келам е била избрана още преди година. Защо? Забелязал ли си нещо, което я прави задължителен избор?

— Не — отговори Мънро. — Няма съмнение, че е удобна, но в никакъв случай задължителна. Предполагам, че причината да я изберат, е свързана с четиристотин допълнителни портфейла, изпратени в помощ на едно умиращо градче.

— Точно така — рекох. — Причината е политическа.

— Че кое не е?

— Още нещо — смених темата аз. — Наясно си с детайлите около смъртта на Джанис Чапман на онази задна уличка, нали?

— Мисля, че да. Базирайки се на видяното снощи, стигнах до заключението, че шериф Деверо оперира в затворената зона между главната улица и железопътната линия. Явно е на мнение, че всичко се е случило между баровете и насипа. Което обаче означава, че както главната, така и задните улички би трябвало да са абсолютно пусти. Само при тези условия извършителят би могъл да спре на главната и да пренесе трупа в тази посока.

— Колко време му е било нужно според теб?

— Времето е без значение, защото никой не го е видял. Би могло да стане за една минута, би могло да стане и за двайсет.

— Но защо там? Защо не на някое затънтено място на петнайсет километра извън града?

— Предполагам, че защото е искал тялото да бъде открито.

— То би могло да бъде открито на още куп места. Защо точно там?

— Не знам — призна с въздишка Мънро. — Може би нещо го е ограничавало. Може би е имал компания някъде наблизо. В ресторанта или в някой бар. Може би се е наложило да изчезне само за момент, за да свърши работата. Не е искал някой да забележи отсъствието му. Рискувал е сигурността си за сметка на бързината. Само това обяснява близостта на мястото.

— Ще ми отпуснеш ли още един ден? — попитах. — Можеш ли да останеш и утре?

— Няма начин — твърдо отказа Мънро. — И без това ще ми сритат задника за еднодневното закъснение. Дори не ми се мисли какво ще се случи, ако закъснея повече.

— Шубелия — рекох.

— Съжалявам, мой човек — засмя се той. — Ако не приключиш днес, от утре разчитай само на себе си.

Преди визитата на сенатор Карлтън Райли градът беше странно утихнал. Сякаш някой отново беше ударил кепенците на Келам. Съмнявах се, че отпуските са официално отменени, но рейнджърите са добросъвестни бойци, а началникът на базата положително им бе дал да разберат, че очаква от тях 100 процента участие в предстоящия панаир. Излязох от ресторанта и установих, че главната улица отново е потънала в обичайната си апатия. Временно придобитият ми бюик беше единственото превозно средство, паркирано наблизо. Изглеждаше самотен и изоставен. Отключих го, запалих двигателя и подкарах към хотела. Спрях отпред, качих се горе да си прибера четката за зъби, след което слязох на рецепцията да си платя сметката. После отново седнах зад волана и започнах един експеримент.

Стартирах от празното място между ресторанта и участъка. От там карах двеста метра в южна посока, към завоя на главната улица. Изминах ги бързо, но не безразсъдно бързо. Направих ляв завой по уличката от детството на Деверо и се насочих към старата й къща — четвъртата вдясно. Спрях пред нея и засякох времето. Точно четирийсет и пет секунди.

Прекосих локвата със засъхнала кал и поех по тревясалата алея към задния двор. Покрай порутената къща и избуялите храсталаци. Там направих маневра и приближих колата на заден ход към магарето за дране на дивеч. Натиснах бутона за отваряне на багажника и излязох навън.