Лий Чайлд - Издирваният

— Все още не знаем — отвърна Делфуенсо.

— От етническа гледна точка това е доста странна смесица.

— Съгласна съм.

— Маккуин ще се оправи ли?

— Зависи как гледаш на прословутата чаша с вода — дали е полупълна или полупразна. Вече изгубихме двама от четирима. Тоест шансовете му са петдесет на петдесет.

— Това не е добре.

— По тази причина някоя едра риба с костюм има доста притеснения.

— При това все още му предстои да обяснява какво се е случило с Кинг — отбеляза Ричър.

— На мен ли го казваш — въздъхна Делфуенсо.

Соренсън направи чай с вода от чешмата в електрическата кана, която откри в шкафа. Поднесе го на малка табла. Ричър ѝ благодари, а след това се обърна към Делфуенсо.

— Защо прибягна до онова интензивно примигване в колата?

— Хвана ли се? — попита тя, докато поемаше чашата си.

— Абсолютно. Взех те за случайна жертва. Смела и умна, разбира се, но обикновена жена. А не смела и умна агентка.

— Това беше целта ми. Маккуин очевидно знаеше коя съм, но не и Кинг. Прецених, че именно за него трябва да изиграя този малък театър. На практика играех през цялата нощ, защото беше очевидно, че в крайна сметка ще се изправя или пред представител на „Уадия“, или пред колегите от Оперативното бюро в Канзас Сити. И в двата случая бях длъжна да запазя анонимността си.

— Това ми е ясно — кимна Ричър. — И аз съм играл театър. Но мисля, че мигането беше излишно.

— Целта ми беше да се махна. Колкото по-скоро, толкова по-добре. С всички възможни средства. Реших, че ще стане по-лесно, ако те имам на своя страна. Изглеждаше ми изобретателен, способен да измислиш нещо. Но ти не го направи. В крайна сметка се оказах лице в лице с момчетата от Канзас Сити, които ме тикнаха тук, защото повярваха на добрата ми игра и решиха, че съм незначителна фигура.

— Какво всъщност се случи снощи?

— Ти стана свидетел на почти всичко.

— Но не на всичко. Освен това бях объркан. Интересува ме какво си казахте с Маккуин, след като е застрелял Кинг. Имали сте най-малко половин час насаме, преди да ви приберат.

— Около четирийсет минути — кимна Делфуенсо. — Освен това Кинг не беше застрелян от Маккуин, а от мен. Той само ми прехвърли пистолета през седалката. Казах друго, защото все още играех ролята си. Цялата работа с писъците и крясъците беше моя измислица.

— Какво всъщност се случи снощи? — повтори Ричър.

— Ти ми кажи.

Ричър сви рамене.

— Нямам представа. Според мен нито Кинг, нито Маккуин са носили нож. Твърде голям и неудобен за джоб на сако. Били са с празни ръце. Допускам, че някой от тях би могъл да го скрие в ръкава си, но това е малко вероятно. Според мен ножът е бил у другия и той е възнамерявал да го използва. По тази причина е разкопчал палтото си на влизане в бункера.

— Говорил си със свидетеля.

— Той ще отрече, защото играе по правилата. Срещу безплатна бира.

— Тези неща винаги са копродукции — рече Делфуенсо. — Кинг и Маккуин са тръгнали на среща с човек от другата група като представители на „Уадия“. С идеята за финансиране или някакъв друг вид сътрудничество. Логистика, доставки. Планът е бил двамата да бъдат закарани там, а после новият човек да ги заведе в своята щабквартира. Нещо като ритуален танц. Който бързо се превръща в провал. Новият човек започва да им крещи, а след това вади нож и се опитва да ги убие. Но Маккуин успява да го обезоръжи.

— Като в хода на процеса му чупи ръката — кимна Ричър.

— Така ли?

— Днес по обед научихме това от съдебния лекар — обади се Соренсън.

— Какво става после? — попита Ричър.

— После Маккуин го ликвидира — въздъхна Делфуенсо. — При самозащита. Почти по рефлекс.

— Глупости — поклати глава Ричър. — Убива го, за да му затвори устата. Човекът е крещял. Кой знае какви ги е дрънкал. Рискът е бил твърде голям. Възможно е да е живял в Сан Диего и да е виждал Маккуин да влиза и излиза от местната централа на ФБР. А Маккуин не е искал Кинг да научи това.

— Убийството е било оправдано.

— Добре ли го е извършил?

— Това ли разбираш под „оправдано“?

— Стилът може да помогне. Особено ако решението е близо.

— Не знам колко добре го е извършил.

— Аз обаче знам, защото видях трупа — каза Соренсън. — Справил се е доста добре. Страничен разрез на челото, за да го заслепи със собствената му кръв, а след това удар между ребрата със завъртане на ножа. Раз, два и готово.

— Сега доволен ли си? — попита Делфуенсо.

— Малко старомодно, не мислиш ли? — подхвърли Ричър. — Едно време наистина са смятали челния разрез за проява на майсторство и стил. На практика обаче той е бил излишен. След като така и така ще забиеш двайсет-сантиметрово острие в корема на противника, какво ти пука дали и как си го заслепил.